Freedom is my Home

Fly| dont. walk

Ултимативната свобода на движението.
Обръщам се към тази тема с това име, защото не съм сигурна как иначе да я нарека. Става дума за един сравнително нов вид спорт, чиято основна идея е да максималното развитие на умението да се движиш свободно в градска среда.
Включва Фрии Рън (Свободнно Бягане), справяне с препятствия (например прескачане на парапети), както и скокове между покриви Сериозно говоря.. момчетата скачат 3 до 5 метра, със засилка. Скачат си между покривите като диви котки..
Гледах няколко клипчета и се повпечетлих. Parkour Generations in the city
Става дума за контрол въху тялото, да. Но не е само това. Идеята е себеусъвършенстване , вътрешен мир и движение. That’s all i want .
Харесах си и една статийка за бешумното движение и част от нея съм пейстнала по-долу.
Има и друго нещо, обаче.. Както почти всичко останало, с безкрайно малки изключения, така и този спорт го е докоснала покварата на парите. Зачетох се по темата, защото ми беше интересна, но нямам намерения да я преразказвам. Основната концепция беше, че вече по света има доста хм ‘школи’, които се наричат с различни имена, и в общи линии са с идеална цел - да се движим повече и контролираме все по-добре.
Та.. излишно е да казвам, че хората са готини, за мен всички които са тръгнали по този път са такива. Дейвид Бел, обаче, който се води за създател на Паркур плъзва пипалца навсякъде , и се чувства с правата на монопол върху името.
Създава фирми и има претенции всички приходи да отиват в неговия джоб.
Какво значение има името? Нека имат различни имена.
Хората са различни.
Видях статия на някакво същество, което мн се беше разстроило, че вярва в лъжа.
Разбирам го, честно казано.. но това все пак е само име. Идеята е съществена все пак..
Аз бих била Радосвета и ако не се наричах така.

“They didn’t understand the spirit. ”
Но хъм, какво е това - познатата до болка история за вяра в лъжа. Гнусно, нали. Ем, винаги адски боли от първите лъчи, които минават през пропукващата се стена от илюзии.
Както и да е.
Страшно е да го приемеш (животът дава всякакви поводи, вече го чувствам като
dejavu), но ако го направиш - после има много интересни неща за откриване.

Truth will set you Free. Ето я и статийката -
Безшумно: Тишината

“Тишината, в повечето случаи, демонстрира ефикасност. Движейки се и издавайки минимален звук стъпвайки по земята демонстрира огромен контрол над мускулите. Ако искате да знаете до каква степен сте развили своята координация, бързина и баланс, по-скоро слушайте, отколкото да гледате. Колкото по-малко чувате, толкова сте по-ловък.\” - Scott Sonnon, Майстор на Спорта, треньор на националният отбор на САЩ

Колко често спирате, за да се вслушате в света около вас? Всъщност, колко често се вслушвате в себе си? Естествено, това понякога може да е трудно, имайки в предвид постоянното бръмчене на обществото. Шум, светлини, бързото препускане в града - тези неща вече са в нашето ежедневие толкова много, че вече сме забравили насладата от естествената тишина.

Обикновенно се стремим към нехармоничен живот. Това се доказва от всекидневната непохватност и тракане което издаваме всеки ден във всяка работа. Хората винаги викат, за да бъдат чути, изстрелват мненията сякаш с автоматични оръжия, тряскат врати и тропат с крака, като капризно дете изискващо внимание от възрастните в стаята. Постоянно шум.

И какво е шумът освен прекъсване на вечната тишина? Тишината е основата. Тишината е това, към което се стремим. Не временното затишие, получаващо се когато не правим нищо, а великата тишина, която е резултат от майсторството с което някой изпълнява дадено изкуство.

Защо да сме тихи?
Важно е да разберем, че не е прото така. Това е цел. Тази цел е да подобрим и усъвършенстваме контрола над физическите си умения. Да се движим тихо означава да се движим с абсолютна прецизност и постоянно усещане на тялото. Вие трябва да избирате колко шум да издават стъпките ви, а не произвола на съдбата. Добър пример за това е движението на котката във вашата къща - всяка степка е обмислена и преценена, приземяванията са контролирани и всякакъв ненужен звук е отстранен. Котките се движат с перфектен контрол над тялото.”

No Comments »

Хах, този ден ми беше нещо крив. Обаче нещо се случи накрая..

докато бях в трамвая.

Прибирах се вечерта и на един завой изведнъж ватманът изскочи от кабината и слезе, ей така - на завоя..

И човека, слиза си и вика “Ае, слизайте да бутаме!” Хората, обаче май не разбраха, че говори сериозно, та затова той се качи оново и ги подкани -

“Да бутаме трамвая, елате! Слизайте да бутаме” Тогава няколко мъже се спогледаха, и въпреки недоверчивостта лъхаща от очите им - слязоха. Да, слязоха, и бутаха трамвая! И той взе завоя!! На мен ми стана някакво много весело (:

- Бях в трамвай, който го бутнаха мъже, за да тръгне ((: А те самите хора, нещо бяха усмихнато настроени вече.

Тази неочаквано, спонтанно изникнала сплотеност.. някак стопляше студения ден <<студено-градски-отчужден>>
Сякаш хората се почувстваха за момент, отново заедно. И като искра на бенгалски огън отново беше запалила тяхното добро насторние.

През всички спирки, в които се возих, някаква ведрост се разхождаше в трамвая. И ми беше много приятно, нещо стана различно! Да не споменавам, че като чух ватмана и си помислих да сляза и да бутам с тях:))

2 Comments »

Цветът на Магията е първата книга на Тери Пратчет, която прочетох. Честно казано - не се бях сблъсквала с подобен автор.

Със неповторимия си хумор Тери Пратчет оставя много специфична усмивка на лицето ти.Доста хаплив, но по изключително деликатен начин..Нещото което прави с писането си, за мен може да се сравни само с ‘интелектуален гъдел’ . Макар да е доста срязващ на моменти, това си е съвсем заслужено.

Много се смях на един диалог от “Морт”, няма да преразказвам случката. Но като цяло в страница и половина се води диалог, който води до следните финални думи:

“- Значи не можете нищо, така ли? Доколкото разбирам, не притежавате абсолютно никакво полезно умение, замисляли ли сте се да станете учител ? ” .

Както и да е, ще оставя болезнаната тема за сега. Просто Пратчет пише адски свежо.. Помня, още един такъв момент, в който прихнах да се смея, тук го вадя от контекста, но няма начин. Минават си двамата главни герои от “Цветът на магията” през една местност с високо магийно поле, и в главата на нескопосаният магьосник изведнъж с ужас се прокрадва осъзнаването, че са в такова поле. И така, както паникьосано си говори със своя спътник за съмненията си, че наоколо се вихри много силна магия наоколо, един притичвах храст му казва: “Да, точно така е.”

След, което историята си продължава съвсем нормално.

Всъщност, това е един почти незначителен детайл, но просто ме изкефи. Друго нещо, което ясно помня беше начаото на продължението на тази му книга. То бе следното:

- Слънцето изгряваше бавно, сякаш се чудеше дали си заслужава труда.

Хм, просто ме кефи този човек.. Наскоро почнах да го чета, а вече почти три негови книги прочетох. Даже от “Цветът на магията” и “Морт” сиизвадих любимите изказвания.

Ето тук, споделям:

• “Ужасът му се беше изчерпал”.
• “Доброто и злото са едната страна на монетата, другата - Душеядецът “
• “Съсредоточил се беше да не полудее”

**> Хареса ми и начина, по който е структурирана книгата. Мног последователно те въвежда, и сякаш не те държи за ръка. Интересен ми беше и факта, че последната клава от тази му книга е “На ръба”. Там един воден трол, спасявайки нескопосания магьосник и първия турист в света на диска, от изпадане от ръба му казва:

“- Живея тук на Ръба цели пет години. Всяка нощ излизам и гледам надолу - но никога не скачам.

- Трудно е да събереш кураж тук, на Ръба.”

Темата за ръбовете по принцип на мен ми е любима. Някъде около този момент водният трол казва : (любопитенфакт е също, че водният трол, изграден изцяло от вода, се влияе, както приливите и отливите от луната. Това, което става при него обаче е че височината му нараства и намалява.)

• тук на Ръба си проличава от какво си направен.

–

Тери Пратчет пише за магия. Автор е на цяла поредица книги за света на диска.
Аз лично обаче, съм на мнение, че само един рационален човек, напълно отричащ магии и т.н. е способен да напише да пише така за тях. Иначе винаги се усеща тежест. - Когато някой се вземе твърде насериозно, независимо дали е с магиите или каквото и да било друго.

No Comments »

Бях с Мая на един от уроците й по рисуване в МЕИ. Преподаватялят беше донесъл една от онези странните тикви, дето приличат на гигантска гъба.
Обясняваше как най-често правената грешка е да се опитваш да докараш върху листа това, което вижда окото ти, без предварително да си разпределил пространството.
” И най-сложните форми се вписват в няколко прости.”
Рисувахме два часа, после като дойде време да си ходим и той се разприказва за правенето на анимация. Оказа, че е учител и в Академията, а освен това в интересите му анимацията заема голямо място.
Разказваше как се е запалил по нея като млад, но не го правеше по натрапчив начин.
Беше интересно ми интересно, когато говореше за Златното сечение, числото фи, Прогресията на Фибоначи.
Златното сечение изразявало правилото, че винаги правилната позиция не е в средата 2/4, а е по-към единия или другия край 3/4. Това самото око дори си го определя.
Каза, че като навлизаш в материята и осъзнаваш колко сложно е всичко, едновременно с това ти става и още по-интересно как ‘точно’ се прави.

Каза и още нещо, че проблемите са извън нас, и стават такива само ако им позволим да влезат вътре в съзнанието ни.
Проблемите са проблеми, защото ги възприемаме като такива.
Все едно взимаме нещо отвън, нещо лошо и го приемаме в себе си.
Каза и че най-трудната и важна борба е вътрешна.
И това, което има значение е “до къде сме стигнали в борбата със самите себе си”.

Помислих се, че наистина това би била най-правилната скала, ако решим да измерване на успехите си.

Знам, че не е нищо ново под слънцето.
Но често се случва да се срещнем с нещо, което по някакъв начин е важно за нас и да го забравим по-късно. Може би става така, защото не сме разбирали същността и цялостта му. Или пък просто защото много неща са ни се струпали и не сме в състояние да задържим цялата информ.
Понякога е по-здравословно да му поотпуснем края, наистина.

И все пак, хубаво е когато срещаш хора, които ти напомнят,
не толкова с думи, колкото с поведение, някак си те карат да си спомняш.. себе си.

No Comments »

Претопяваш се..
Защото в крайна сметка, се превръщаш, в това за което те мислят.
Социалната среда е нещо неизбежно като фактор, който ти влияе.
Дано не се промяня.. не зная, дано.
Просто равновесието в мен е твърде крехко.. къде ли не ме е вял вятъра, какво ли не съм видяла

Понякога (често), се чувствам като чели и без това съм тръгнала да падам от дървото.
Ако приемем раждането за откъсване на листенце от клончета на дърво, а целия живот за падане - бавно, постепенно.
Падане докато летиш

1 Comment »

В рейса първата ми сутрин на това работно място си размишлявах си сутринта.
Мислех си за графологията първо.
Носех си и една книжка за птиците, и така ми се щеше да седна да рисувам! Нещо ми става с тези рисунки.. Вървя си по улиците и искам да рисувам.
Искам да рисувам почти всичко.. виждам различно, ей така рисува ми се архитектура. Както казах на мама оня ден “От математическо възхищение” (-:
Но стига за това, бях започнала
за графологията..
Как ни влияе точно на почерка характера. Дали е подреден, дали е с заврънгулки, дали е със замах.
Четох статия, но не точно затова пиша, а по-скоро защото личнo ми е направило впечатление, самата аз като пиша в различно настроение и написаното е съвсем различно и като почерк.
Както например, когато бях дете, много украсявах буквите, защото исках всичко да е красиво.
Губех много време за това. Сега не е така и пиша по-изчистено и далеч по-четливо.
Mоже би това е защото се старая мисълта ми да е ясна, хм?
Мама, която иска да вярва в небето, че го прави, (тоест идеализира нещата по някакъв по-съвършен според нея, но ограничаващ, според мен начин) пък пише под много силен наклон надясно.
Забелязала съм, затова може и да не съм много права, че хората, които са по-разпиляни пишат с наклон вляво. Но най-вече са по-практични.
Баща ми пък, е хаотичен - и мисълта му е такава, но при него има и нещо друго . Той си въобразява, че е гениален, и е малко хазартен тип - поема рискове без да преценява трезво. Отдавам това, на факта, че иска да вярва в любовта, по-скоро като химери, отколкото като нещо, което да се научиш да правиш всеки ден. Иска да вярва в доброто, и затова е твърде наивен. Оценявам и двете страни на монетата, но..Както и да е, не бях тръгнала да пиша за това, пък и може би няма да е редно, защото супата ми от мисли е подсолена с твърде много дългогодишно-емоционален червен пипер.
Та, на темата.. Затова на докторите почерците им не са особено четливи, освен за сестрите и аптекарките, които са минали през сходни изпитания и са им горе-долу свикнали.

***
Мислех си още и за това,
как на такива места - Тибет, Непал - е много по-лесно да вярваш в религия като Будизма. Там всичко е чисто, природата заобикаля до такава степен и с такава сила, че човек усеща хармонията в себе си.
Те затова толкова вярват в дорото и хармонията, според мен, защото това ги заобикаля.. Когато красотата е навсякъде около теб е лесно да и повярваш, както казват хората: с хубавото лесно се свиква.
Могат да си вярат, че ако се преродят червейче, и ще си живеят доволно и спокойно, почти както сега. Те затова и толкова защитават идеята за доброто, защото не биха искали докато са червейчета някой лош човек да ги настъпи. Ей така “за спорта”. То всъщност този тип постъпки въобще нямат обще със спорт, а са на съвсем различна основа от психологическо естество; но това е съвсем друга тема. Мисълта ми беше.. за религиите, погледнати като ареал на развитие от социологическа гледна точка. Знам, че звучи тежко за рабиране, но съвсем не е. Ето например - казах за Будизма - Тибет, Непал.. Лесно е да вярваш, че “в следващия си живот” ще си червейче там. В някоя планина.. Почти някаква романтична представа се създава, нали ? Обаче защо някак си не върви за нас европейците..Ами.. не виждам как спокойно и щастливо бихме приели, че ще сме червейчета в “следващия си живот”, дори и да вярвахме в прераждането. 1.защото повечето от нас не познават простичния живот и радостите му. От самата светлина дори, не сме се научили да се радваме на утринните капки роса по тревата. Не забелязваме малките неща, не ги виждаме просто. А може би има защо, не мислите ли.. може би биха ни заредили с простичката красива енергия на живота. Вероятно биха ни помогнали да мислим пшозитивно. Не наивно, позитивно. Бихме се радвали на живота повече, вместо да впричваме емоциите си в непрестанно ядосване и съжаляване за какво ли не. Аз така мисля, че трябва да черпим от хармонията в природата, за да се научим да я изграждаме и у себе си.
Защото природата не е само красива. Тя е и крехка - както я има, така утре кокичето е увяхнало и всичко се развива със същата простотата, красота, емоция и безралие, с която и ние живеем и си отиваме.
Когата си сред гора или планина, това учи на дисциплина - не се разглезваш както докато се возиш в рейсчето с освирепелите контролъори. А напротив, изпитваш естествено, чисто удоволствие от това, че си жив, че дишат, че вървиш, и .. Не знам дали така е със всички, но с мен поне е - тогава много по-бързо виждам решения на ежедневните си грижи. Измислям с лекотата, с която дишам как да си организирам по-добре живота.. Мисля си, за това, което наистина искам. И, да. Полагам усилия да не го забравя като се върна.
(дали винаги успявам е друг въпрос. Но факт е - когато се откъснеш от средата, и погледнеш отвисоко с орлово око на ситуацията, без персоналните си емоции, много по-лесно виждаш решения. Решения, които за били пред теб през цялото време, но мъглата на емоциите ти е пречила да ги виждаш.)

Но както и да е. Много се отклоних от темата за религията и връзката между това каква е, и къде географски се е развила. Да, само теория е, но погледнете.. при нас - с нашия “Frantic-tic-tic-tac” начин на живот. Не можем да приемем, че ще бъдем червейчета и поради

2. съвсем фрапираща с реалността си причина: Не ни е приятно да мислим колко кратък ще бъде живота ни. - Вместо в планина , след горички, и слънчеви лъчи, галещи цветенцата да попаднем в ужасният ежедневен трафик, в който най-вероятно ще ни отнесе гумата на някой камион, да кажем.
Та това беше.. трябва ни нещо по-хубаво, по-чисто, за нашия по-мръсен живот.
Трябва ни рай. И ние се опиваме да си го измислим.
Лошото е, че винаги търсим отговорите извън себе си.. но това е друга тема.
Толкоз за сега. Ще видим оттук нанатък.
Ден едно мина.

No Comments »

The things you’ve been through
you can’t imagine the change in yourself>

Вчера дочетох тази книга “Преобразеният” и ми хареса.
Много неща в нея ми харесаха,не само защото бяха описани добре, но може би най- вече, ми хареса на лична основа.

Спомних си за неща, които съм изпитвала..Например това, че след като си бил на определени места, след като си преживял някои събития, вече не можеш да бъдеш същия

Как си мислиш, че искаш дадено нещо да стане, но не си даваш сметка, че когато то стане – ти вече ще си различен,
и ще го чувстваш по различен начин.
Ще имаш съвсем различни критерии, които даформират преценката ти. Твоето отношението ти дори към самия теб. Защотовече няма да си предишното твое “ти” (аз). А ще бъдеш “ти”, който си сега, частите, които си запазил и пренесъл от себе от миналото в бъдещето ще мислят и чувстват.
Няма да бъдеш ти, който си сега, без натрупания в последствие опит.

Което избърса прахта от забравените въпроси в мен.
- “Колко от теб остава, след всичко преживяно?”
- И какво значи ‘’всичко’’, при положение, че е пределно ясвно, че абсолютното ‘’всичко’’ не би могло да бъде изживяно от никое ъщество. Достатъчно ли ‘’всичко’’ да бъде наречено поредица от събития, които дълбоко са те разтърсили и съответно променили?
- “ Коя част от себе си наричаш “себе си”, кое ако се промени от теб няма да си ти ?”
Аз мисля, че мога отговоря засебе си що-годе на този въпрос. И мисля, че е важно човек да има представа.

Разхождах се из залите на спомените си и прелиствах събитията от моя живот в ума си. .. Къде съм била, с кого, какво ме е трогвало, какво е ме е променяло, какво е променяло начина, по който мисля.
Къде съм се губила, къде съм изгубвала частици от душта си, къде съм се намирала, къде съм искряла по-силно от слънцето. Защто вярвам, че щастието свети и искри по-силно от слънцето. Защото вярвам, че искренето е способност на наистина специалните хора, чисто човешка способност. Слънцето не искри, то гори и изьпраща вълни.
= =

Когато се върнеш на мястото откъдето си трънал не си същия.. Очите ти не са същите.
Все едно лицето ти да е различно отвътре.
И затова другите не виждат, не забелязват разликата,
Само тези, които те познават усещат, че “не си същия”.
Само тези хора, които са имали способността да виждат, да те различават, когао искриш.

No Comments »

The Longest Journey.. помня, че първата част ме беше развълнувала силно . Започваше така - главната героиня, съвсем обикновено момиче сънува.. В съня й имаше бял дракон, който беше пазител на баланса . В съня си тя се намираше върху късче земя на средата на нищото. Или по-скоро, на място като островче, само че не в море, а в небето . Като погледнеше надолу не се виждаше нищо освен пустов и мъгляви далечни небостъргачи. /по-късно се оказва, че нашата героиня живее в бъдещето/ Но както и да е, мисълта ми беше.. малко след като се появи Белият Дракон, в далечината се засили нещо, на външен вид като черна вихрушка, продължаващо да се приближава все по-близо - Хаосът. Белият Дракон влиза в битка с него, пропъжда го за известно време а след това, уморено издъхва. Оказва се, че Белият Дракон е бил пазител на баланса 1000 години.. и сега, когато го няма.. сами се досещате .

Тя (Дракона), си отива с думите: “Баланса е в твои ръце . От теб зависи дали ще го опазиш..”

И тя се събужда. (…)
–
‘Това крехко равновесие.. във всеки от нас. А хаосът е толкова силен. Имаме потенциала, но дали ще се справим; можем да сме по-силни от него и да не му позволяваме да се разпростре в нас. Тежко е, но можем. ‘ - Хареса ми посланието и факта, че макар да изживяваме всички тези трудности (както в играта), съвсем детайлно, все пак посланието е позитивно.

Имаше много специални неща в тази игра. Не мога да ги разкажа всичките. Струва си, само това ще кажа.

Пък и самото заглавие.. ” Най-дългото пътуване” - да ви напомня за нещо? Нещо адски свързано с вас, живота?

Но, както и да е, няма да се отклонявам от пътеката на мисълта, която сега съм си избрала. А именно ” The Longest Journey #2″ .

Когато чух за излизането й, първоначално бях скептично настроена . Както е винаги човек, който е изживял нещо специално и мисли, че освен при някакво невероятно съчетаване на щасттлива случайност и мисъл, това преживяване няма как да бъде докоснато по достойнства, а камо ли - надминато.

Ала втората част ми хареса повече..

Тя беше като първата, като усещане - несигурност, сблъсъци, обич и гаден свят, трептящи в чувство за “LostAlone”, човешки отношения, приятелство .

Ала освен това, беше и пораснала.
Като мен.
Всичко тези неща са задълбочени във втората част на най-дългото приключение. В известен смисъл затова я чувствам близка, макар и още да не съм я завършила.
Но пък.. това си е моето ‘най-дълго приключение’, не искам да бързам . Не съм забравила, няма и да забравя. Единствено искам да си го изживея, като обръща, внимание на всеки момент, доколкото е по силите ми. Защо да бързам ? Така и така един ден ще стигна до финала, и когато затворя очи в края да си кажа, че освен, че съм виждала.. че съм живяла и обичала.

Не искам да бързам. Майната им, какво мислят всички хора. Когато лампите изгаснат, и от забързаното ежедневие аз изведнъж се озова зад четирите стени на болнична стая (няма значение, заради какво, защото ме е блъснала кола, или ми се е спукал апендисит, или просто заради неправилният ми начин на живот), аз ще съм сама със себе си.
Наистина ми е мъчно, когато разочаровам някого, но нямам избор. Да ме мислят за каквато искат.
И ако толкова имат нужда от това, да лепват ми етикет . Нека бъда студена и гадна. Съжалявам, нямам време за всико, животът ми е един . Просто искам да живея.
И такам.. което пък ме връща на TLJ 2

The Longest Journey 2:DREAMFALL

Основните проблеми, - загубата на вяра. Несигурността кой си и какво искаш. Имаш нужда от време, за да анализираш и себе си и ситуацията, което да ти даде възможност да вземеш решения, за да си уверен по-късно в избора си, а не да се случи нещо и да се питаш: “Аама какво стана с живота ми?!?”..Изглежда просто нали.. да се огледаш извън себе си и вътре, и да решиш.
Ала всичко и всики (вкл. хората, които обичаш) те притиска.. сякаш живота не е твой, имаш такова усещане.

Зоуи, героинята с която започвате да изгаете във втората част е младо момиче. Тя е “a high school drop-out”, напуснала е още първи курс университета, защото не е била убедена, че това иска за живота си. Искала е, да се изясни със себе си , защото ами, как да кажа, на мен ми е близко в момента това усещане :

Изправен си пред избор,

избор, касаещ непосредствено бъдещето ти. Искаш да си сигурен, в това, което решиш правиш.
Искаш да си уверен в избора си, имаш нужда да вярваш, че не с живота ти не става просто ей така “каквото се случи”, а правиш нещо, което ти - сам, със своят Активен Избор, си избрал за себе си .
Защото знаеш, че живота после в такава въртелжка ще те завлече, че няма да имаш време за мислене, енергията ти ще е погълната в това, което “трябва” да правиш.

Когато си още млад, и все пак си даваш сметка, това прави нещата значително по-тежки. Защо мислиш толкова? Защо все се бунтуваш срещу реалността? Този тийн - бубт, не е ли всъщност едно нескрито желание да изкрещиш в лицето на реалността, че й връчваш декларация за независимост .

Ала, не е толкова лесно, от някои неща никога няма да си свободен. Не е хич лесно да го приемеш.. Но, както и да е, животът продължава.

Така става и в играта. Близък за нея човек я моли да му направи услуга, да вземе един пакет от жена в града.. и оттам започват чудните и дивни истории. Зоуи разбира, че малко, адски малко от нещата, които вижда са “worth to be trusted”.
В този смисъл героинята търпи развитие, което на мен специално ми харесва.

Тръгвайки по следите на приятеля си - журналист, тя се изправя пред представите си за света.
Огромна, утвърдена корпорация, рекламира устройство за “endless entertainment”, което е способно да ви нарака, да усещате с осезание, как мечтите ви се сбъдват.. обаче, за това трябва да има достъп….ммммммм до мечтите ви. Усешате ли уловката, каква ВЛАСТ би дало това ?! Няма да разказвам повече, защото е неправилно. Обаче..самото усещане.. враг, който действа подмолно, никой наоколо няма да ти повярва.. но ти вече нямаш избор, вече си такъв какъвто си. не можеш да изтриеш видяното. Освен, че светът ти се е срутил навърху ти, с гръм и трясък, ти си даваш сметка, че не бива да се отдаваш на чувствата сди, защото нямаш време. Защото трябва да действаш.

Ала и се съмняваш във всичко.. “What is this? - Apples, ..sure looks like apples. But I’m not taking anything for granted anymore”

2 Comments »

Помня тази книжка от детството си, как лошият барон Дон Домат бил такава скръндза.. Че в случаитв, в които бил доволен от прислужниците си, ги възнаграждавал с обвивка от бонбон! И даже считал, че би трябвало да саму много благодарни, защото им давал различни видове обвивки.. от различните бонбони, които той ядял Lukcho (:

No Comments »

И мисля че никога няма да я забравя .crisa.hit.bg
Но няма да пиша с тъга. Такива хора остават част от теб, кътче в сърцето, което е истинско
колкото всеки нов ден. Такива хора просто имат сърцето ти, защото са живяли на същите вълни.
То е по-силно от времето.
Не зная какво да кажа, а и не мисля че мога с повече изчерения да предам повече като смисъл, затова ето нейните смисли:
Ето нейните думи.
===========================
” Когато човек не знае към кой пристан се е насочил, за него нито един вятър не е попътен (Сенека)

Да направя нова история за някой друг, който знае към кой пристан се е насочил и слуша своя вятър.
Да разкажа за себе си сред шума на вълните и писъка на чайките, да помогна да се роди нова цел.
За да живеят историите на морето и попътните ветрове ! “

No Comments »