СЕНЕКА ПОЗДРАВЯВА Луцилий

(1) Посвети се на себе си, Луцилий; другите кра­дат от времето ти, отнемат го, сам го пилееш - ти

стори тъй: пести го и го пази. Повярвай ми: част от времето ни ограбват насила, част ни измъкват неусетно, а част изтича просто така. И все пак най-позорно е да пилеем времето си от нехайство. Ако се замислиш, го­ляма част от живота си губим, ако нищо не вършим; още по-голяма - ако вършим нещата зле; целия си жи­вот - ако вършим не каквото трябва.

(2) Посочи ми кой придава някаква стойност на времето, кой цени деня, кой съзнава, че умира всекидневно?
Самоиз­мамваме се, гледайки на смъртта като на нещо пред­стоящо - голяма част от нея вече е отминала.
Годините зад гърба ни принадлежат на смъртта.

Точно преди една седмица се докоснах до преживяването Пилоболус. Знаех, че са добри, но те бяха повече. Раздадоха се, на края публиката не спираше да ръкопляска, а аз бях в друг свят. Всичко имаше смисъл отново. Припомних как, когато преживееш нещо с някого, преживяване добива други измерения. Вече не е само събитие от живота ти, а връзка между теб и друг човек. Знаете защо се усмихвате, като че ли само вие и никой друг не може да го разбере.

Много беше силно, наистина.

В началото гледах леко скептично, когато водещата поне три или четири пъти каза “преживяването Пилоболус”, а не балет, трупа или нещо подобно.

Но после разбрах защо. Наистина беше преживяване.. Изключителен синхрон, закачливи и после дълбоки значения и смисли. Просто показаха “класа”.

Първо играха “Aquatica” - нежно произведение, в което е представена срещата на едно момиче с морския свят. В началото само с вълните, а после и с дълбините. От този момент потънах в изпълнението им и вече нямаше измъкване.

Възприятията ми се превърнаха в бял лист, по който те рисуваха с цветовете си и впечатленията, които оставяха по мен.

Слведваше ” Pseudopodia“, представена от една единствена танцьорка, която се въртя и премята по всякакви чудни начини с невероятна лекота, без да спира дълго време.
“Псевдоподия” означава фалшиви крака.

“Неозаглавено” бе третата постановка.

Аз най-много се смях на нея, защото ми беше неочаквано, това което се случи.. Както си се разхождат две викториански дами с дълги ролкли, изведнъж станаха много по-високи и си продължиха да се разхождат.. Естествено, бяха ги вдигнали на раменете си двама други танцьори, но това не се виждаше под роклите..

Накрая имаше препратка и към старостта, все едно зрителите са изгледали целия им живот и сега вече викторианските дами са възрастни.

Така и завърши. Двама танцьори легнаха по корем на земята, като краката и ръцете им бяха вдигнати във въздуха, а дамите облегнаха гърбовете си на тях и започнаха да се люлеят като на люлеещи столчета ” rocking chairs”.

“GNOMEN“. ~ Четвъртата постановка беше любимата за мен.

Тя е в памет на техния колега и приятел, Джим Бланк. Беше изпълнена от шестима мъже и тук най-силно усещам, че думите са ми слаби, за да изразя, какво направиха.
Първо всичките бяха заедно, премятаха се, подмятаха се. После се отделиха на група срещу един от тях, нападаха го, удряха го. Веднъж го завързаха така, че той ходеше на един крак и една ръка. После и петимата показаха стилизирано как го удрят с юмрук по глава, в този момент се чуваше звук от дрънване на камбана. След това всичките го хванаха от двете страни и го дърпаха в различни посоки. После той се опита да избяга, скочи в порив да полети, но не успя да се отскубне. Те го държаха за ръцете и краката. Последваха вариации на нещата, които описах отново и накрая двама го вдигнаха във въздуха. Той лежеше във въздуха само с по една длан на тила и краката от другите танцьори. След това само един човек го държа с две длани на кръста.

После той летя.

==

Разбира се последното беше само в моето съзнание. Но така го виждам и сега като затворя очи.

Мисля, че няма смисъл да обяснявам, че за мен това бе символно представяне на живота на човек.

“МЕГАВАТ” беше последната постановка.

Не е за всеки вкус, но на мен ми хареса.
Наистина се раздадоха докрай тези хора.
Просто се почувствах свръхжива, само докато ги гледах.

Беше много динамично, тресяха се, все едно ги застрелват, все едно са им пуснали електриески ток. Музиката беше съвременен индъстриал, но имаше и леко меланхоллични парчета на групи като Рейдиохед, показваха щуравото побъркано ежедневие и екзестенциалните преживявания на човек в него.

Накрая чувах коментари, че всичко било чудесно, само последното било ‘прекалено’, дошло им в в “повече”. Но аз не бях съзгласна, според мен имаше нужда точно от това.

Като цяло публиката беше във възторг накрая.
Тъпанчетата ми тупкаха с ритъма на ръкоплясканията.
Всички сърца да биеха с такава голяма сила, че чак имах чувството, че долявам резонансно кънтене в залата. Но може и да преувеличавам за последното, може да си е било само мое това усещане, че въдухът трепти от щастие, като обяснение в любов към живота.
Единствено съжалявам, че ю тюб ги няма точно тези постанивки, които споделиха в България.
Но ще давам линкове към техни неща, които си струват:

Пилоболус: Ideas come to life

Pilobolus

Туко–що я минах. Или по-правилно казано, тя мина през мен. Както и книгите, филмите игрите, когато правят душата ти по-богата, не мисля, че ние сме ги прочели, изгледали, минали. По-скоро те са минали и останали в нас.

Няма да кажа, че играта не е изключителна, защотото е. Зная, че винаги се впечатлявам и пиша под въдействие на усещанията, останали в мен. И все пак не мисля, че това ми пречи да бъда сравнително обективна. Мисля, че всеки подобен, създаващ смисъл труд си заслужава да му се впечатлиш.
Нека си го кажа направо, тогава:

Beyond Good and Evil е страхотна!

Моите почитания към Michel Ancel. Предупреждавам, че има Spoiler-и, демек издала съм някой неща от играта! Ако някой мисли да играе “Beyond Good and Evil” наистина, да не чете надолу.

А сега, затвори очи и си представи:

Малко островче в морето. Много малко, колкото да има просторна полянка и къща с фар. Твоята къща, тя се нарича “Light House”, което е доста логично при положение, че на върха й има фар.. Но освен това е и приятно име.
Навсякъде тичат деца.

Ти си заедно с едно от тях, седнали сте на скалистия склон на ръба на морето. Не сте твърде близо, но достатъчно за да се наслаждавате на красивия пейзаж, докато вдишвате дълбоко чист въздух.

Около теб кучето тича, иска да си играете, но като вижда, че си правите сутрешната йога и отива да спи някъде на двора.

До тук си е абсолютната идилия, а това голямо дърво зад теб е толкова уютно.. Привечер около него хвърчат светулки.

Изведнъж от небето започват да се сипят метеори и метеорити.

Ти казваш на хлапето бързо да се качи на гърба ти. Затичваш към къщата, за да го оставиш там на безопасно място.

Опитваш се да включиш щита около къщата и той наистина се включва за миг.
В следващия момент обаче, от фирмата, която осигуряват захранването ти съобщават, че парите в твоята сметката вече не са достатъчно. Щитът пада, а дечицата те гледат от входната врата на “Light House”-а.

Ти им извикваш да се приберат бързо вкъщи, но преди да са те чули от небето пада големичък метеор. А от него излизат извънземни. Те пленяват дечицата и ти трябва да се пребориш с тях, за да ги освободиш.

Сега е моментът да вметна, че си човек, но не си от Земята, а от аналогична планета наречена “Hyllis” , на която има и други хуманоидни форми, които не изглеждат точно като теб, но са толкова хора, колкото и ти. Например има хуманоидна акула, която ти е приятел, има хуманоидна котка и хуманоиден носорог. Но те всички разсъждават и се държат като хора. И ти се отнасяш с тях като с такива. Така.
“Биеш се с лошите”.

Освобождаваш децата.. но в този миг си застанала на ръба на кратера и пръстта под теб пропада. Децата викат името ти, “Jade!!” чуват се множество детски гласчета, които искат да те предупредят, но е твърде късно. Ти падаш.

Каквото се случва нататък, случва се. Сега малко история.

“Hyllis” е миролюбива планета, която обаче е нападната от извънземни. Нападенията ги е имало и преди, но в последните години все повече зачестяват. Зачестяват и отвличанията на хора, които се водят безследно изчезнали. Около 850 +- 400 човека ги отвличат всеки път и никой не знае какво точно става.

В привидна отбрана срещу извънземните са се сформирали групировка, (нещо като нашите мутри преди по-малко от десетилетие, пък и сега.) които се наричат ‘Alfa Sections’. Алфа секшъните пък обливат малката “Хилис” с пропаганда, че защитават планетата и гражданите й. А всъщност не е точно така. По право, съвсем не е така.

Ако се чудиш защо в къщата имаше цяла сюрия хлапета, вече можеш да си отговориш и сам/а. При толкова отвличания на хора, децата им остават съвсем самички и Джейд е прибрала в своята къща с фар, колкото е могла. Тя самата е осиновена (не се смей!) от едно хуманоидно прасе.

Всъщност зад отвличанията стоят “Alfa Section”-ните. Тези, които пропагандират невероятната си роля като защитници, отвличат хората и ги предават на извънземните.
В играта освен това има и една много готина песничка, казва се “Пропаганда”, много е надъхваща, защото ежеминутно в градчето ти отвсякъде висят монитори с гръмки речи, изтъкани от лъжи. Което си е доста дразнещо. И като влезеш в един точно определен бар и въртят тази песничка “Пропаганда” и е много приятно, че някой друг също знае истината за пропагандата пуснала хищни длани въху малката планета.

Много си мислех за това, че ако при нас би се случило това, в България да речем, то би станало точно по този подмолен начин.

Джейд е репортер/фотограф. Постоянно, рискувайки живота си, тя заснема как в кашоните пренасяни от т.нар. ‘”защитници”, всъщност има хора.
Нo няма да издавам съвсем всичко.

Само ще кажа, че на “Хилис”, планетата на Джейд е много приятно да се разхождаш. Много е красиво, денят се сменя с нощ. Има приказни залези.

Твоята героиня, с която ти играеш в смисъл, пък си изкарва парите като фотографира всички животни, за да се създаде техен архив.
Има невероятно красив кит, плуващ в морето. Има и несъществуващи животни, които се реят в небето. Има и ще много други неща.. Кратери на вулкани, механични роботчета, изчезнали в праисторията животни, с които се срещаш, лицата на хлапетата, с които се разминаваш по улиците обаче са най-запомнящи се.

Личи им, че са останали сами. Когато/ако говориш с тях ти казват, че като пораснат ще се бият с изънземните, за да отмъстят за родителите си. Ужасно е да израснеш така.
Джейд става още по-решена да се бори на всяка цена (или май всъщност аз), но коментарите, които прави са все от типа “Piece of cake” “ that was easy” и пр. към битките, като някой от тях бая изглеждат все едно, че са извадени от сцени на космически сблъсъци от“Междузвездни войни”.

Когато отвличат най-близкия й човек, вече нещата придобиват други измерения и за нея.
На края става най-тежко, защото се изправяш през злото лице в лице и то използва нещата, от които най-много би те заболяло.
Опитва се да те надвие и психически.
Злото извънземно твърди, че си част от него. Изтъква, че са крили произхода ти от теб. Продължава с това, че си неговата енергия и заедно ще бъдете непобедими. Твърди, че никога не би стигнала толкова далече, ако не ти е позволило, ако то самото не е искало да стане така. И ти започваш да се съмняваш в себе си..
И така добре са подбрали репликите, с които напада твоя ум:

“You are losing control of your spirit!”

“All your deeds are dictated by my will!”

Така се повтарят и превъртат отново и отново лъжите. Докато накрая започнеш да чуваш тяхното ехо в ума си. ( Всички знаем поговорката за сто пъти повторената лъжа, нали?) Натрапват ти ги, направи ми впечатление, че на практика всички те са

точно думите, които един лош родител казва на детето си. Всички са едни такива неприятно натрапчиви и по лично мое мнение са смесица между повествователни и възклицателни изречения.

Под “лош родител”, имам предвид човек, който ограничава или изобщо се стреми да отнеме свободата на детето си. Опитва да го обсеби, например с вменяване на чувство за вина, заради пропуснати възможности, поради появата му.

Малко офтопик:

Много се накефих на статията на Лидия , в която описва думите на собствената си майка към сина й, с които се опитва да му вмени чувство за задължение, за да се бил справял по-добре. Изпитвам алергия към гръмки изказвания.

Въобще не ги понасям и много се дразня, когато един човек се опитва да вмени вина или отговорност за чужди дела на някого. Изказвания от типа: “Той или тя го направи заради теб, сега ти си длъжен да поемеш отговорност за чуждия избор” са меко казано отблъскващи.

Това е нещо ужасно, наистина е. А на мен ми казват, че много се паля. Ами как няма да се паля.. абсолютно ще си се паля, при положение, че защитавам нещо, в което вярвам. Само, че в такива случаи малко можеш да направиш. Човекът сам трябва да реши да приема или не приема лъжите (чувството за вина) в себе си.

В такива моменти все се сещам за думите на Маргарет Тачър: “Никой не може да те обиди, без твое съгласие.”

Но не ми беше това темата, мисълта ми е, че злото се опитва да каже на персонажа, с когото играем, че е издържала толкова дълго именно, защото (зло)то й е давало сила. Твърди, че всичко е било капан, в който тя се е хванала. Опитва се да я накара да се разколебае, да не знае кое е правилно и кое грешно. В един момент всичко се обърща наопаки.. натискаш стрелка наляво, а се движиш надясно..
Обстрелват те с намеси в личността ти. Това, че си сираче води по-нататък, че на практика не знаеш нищо за произхода си. Чувстваш се като дърво без корен, може да си отвскъде.. Това дали означава, че може да си и с извънземен произход? Че злото наистина те е водило и ти е давало сила?
Ще се огънеш ли?

Иска ти се.. много по-лесно би било.
Обаче продължаваш напред.

Защото се откажеш, не е отговор. И за щастие играта го знае. Не ти дава да се поддадеш на манипулациите, напъхани в мозъка ти.

Трябва да продължиш да се бориш. Ако се огледаш ще видиш, че са хванали децата.. Не можеш да ги оставиш.
Поне аз не бих могла.

Обаче е особено подло, когато извънземната гад започва да те напада с клонинги на двамата ти най-близки приятели. Копия на точно тези, които са били до теб, когато най-много си имал нужда. Те те удрят физически, едновременно с това те нападат и на друго ниво. Обиняват те. Замерят те с реплики, че трябва да се предадеш, че заради теб страдат (писах за натрапената вина по-горе), че вече е твърде късно и няма смисъл да се бориш.

Няма да коментирам колко е неприятно това, за да не се изпълни с обидни епитети текстът. Ти отново продължаваш.

Странно ми беше как аз реагирах на нападението от най-близките хора.

Не ми беше кофти да се бия с тях.

Макар, че бяха в обвивките на приятелите ми, на хората, които са правили за мен най-много добри дела, аз ги виждах само като обвивки. Те бяха оръжие на злото, само един вид, визуална илюзия.
Сякаш виждах същността им отвън, все едно, че от самото начало ми беше ясно, че те са само форма на злото.

Другият вариант е да не съм се вживяла истински.. Но кой знае, най-вероятно има по нещо и от двете.

Другото нещо, което ми беше странно пак беше при мен. Въпреки фразите на злото същество, от сорта на :

“All your deeds are dictated by my will!” “Don’t try to escape your destiny !”

на мен не ми пукаше. Сякаш вече нямаше значение дори дали това, което казва е вярно. Просто знаех, че въпреки всичко трябва да продължа напред. Дали е било от майчински инстинкт за това, че децата не могат да бъдат оставени, или какво ли.?

Можe би глупавата праволинейност на човек, който не се замисля, а кара по инерция на пред по течението. Не, по вероятно да не е така. В смисъл, след като ми е хрумнал този въпрос, надали не се замислям.
После се сетих защо е.

Нещата се бяха навързали в главата ми, без дори да забележа, че съм забелязала.

Защото си давах сметка от самото начало, че

Въпросът, който насилсвтено поставя в главата ти, дали всъщност злото не ти е родител и да умреш в всъщност да се прибереш у дома, е некоректно зададен.

Просто защото дори и да си с еди какъвси произход, това няма такова значение, каквото имат изборите, които правиш.

Неслучайно се е клиширал изразът “Ти си изборите, които правиш.”, понеже е верен.
Мисля си за себе си..

Дори и да съм с извънземен произход, какво от това, като съм с човешко съзнание? Именно човешкото световъзприятие и приоритети те правят човек.

Няма знечение, дори дали си бог, ако си със съзнание на човек. Именно човешкото съзнание е определящото.

Какво, ако главната героиня е с извънземен произход?.. Какво от това, изборите пред, които е изправена са чисто човешки..

Дали да се предаде на смъртта, срещу ласкаво обещание за нещо”мъгляво по-добро” или да продължи да се бори за живота си и този на хората, които обича , с всичките му недостатъци и плюсове.

Злото изкарва ситуацията така, като че ли тя е неговата открадната енергия и заедно ще са непобедими. И затова ще убие човешката част от нея.

Само, че Джейд е човек. И ако умре, човекът Джейд умира.

Дори да стане някаква Свръхсила, или пък да отиде в Рая или Ада, тя би била нещо друго. Не би била поставена пред чисто човешките противоречия, не би има екзистенциални въпроси, които карат ума й да се работи.

Не би била вече човек, би била нещо друго. По-хубаво или по-лошо, за мен в случая е ирелевантно, въпросът е че би била нещо друго. Което значи смърт за “човешкото” в човека, на начина, по който мозъкът му създава“човешки” смисли, според неговите “човешки” критерии. Ако се превърне в нещо друго, просто вече не би била човек, което за мен си значи смърт на аз-а като цяло.

Поне аз така разсъждавам. Не бих се хванала на думите на врагът, който твърди, че сме едно и също, защото не сме. С различни смисли сме, с крайно различна оценка за ценността на човешкия живот. Не бих се хванала и на думите на човек, който твърди, че сме еднакви, а той цени парите, а аз живота.

Каквото и да съм, просто няма да съм аз, дори и да съм аз вътре, да речем. Дори да съм светлина или птица или кобила или птеродактил или носорог или ангел или не, няма значение.

Картинката в мен би била различна. (Картинка в мен би имало, ако въобще продължи да ме има, разбира се).

Картата ми на света ще бъде съвсем друга, ако нямам ценностите, които имам като човек. Не натрапвам мнението си на никого, просто така мисля аз.
Затова неговата провокация, че сме едно и също, според мен не ми действаше.

Има много смесени мнения за играта, особено за финала й. Кой разбрал разбрал, имало и много недоразбрали. Е, сори.

Но за мен тя е прекрасна. И не е нужно да си ‘геймър’, за да я играеш. Аз самата не съм, играя само когато нещо ми се стори смислено.

“Отдвъд доброто и Злото” ме накара да мисля за въпроси от нея, докато заспивах, така както най-обичам. И ми се случва единствено, когато съм искрено развълнувана. Макар, че по скор в главата ми бяха дилемите на героя, през главата ми прехвърчаха и за загадки с преминаване на лъч светлина през огледала, за да освободи любим човек. Накрая се получиха поредица от красиви геометрични фигури, не много сложни, но достатъчно, за да ти погъделичка акъла. Сещах се за разни работи, които съм написала тук и ставах от леглото. Макар че не е особено приятно да ставаш, за да си запишеш какво си се сетил. ;), когато ти се спи. Който би разбрал ще разбере.

Тук спирам, от мен щастлива 2008!

Е, толкова за Beyond Good and Evil.

през мен

Аз не се притесних, но не е съвсем същото като с нея, защото аз бях подготвена какво ще видя.
Стори ми се доста искрено, и се възхитих на смелостта на Гълъбов. Тя попита дали съм художничка (:За втори път ме питат, че рисувам - рисувам, но то моето е по-скоро художничка по душа.
На кратко, с няколко думи - възторгна ме, защото не зная дали аз бих имала смелостта да покажа толкова цялостно пред хора, които съвсем не ме познават.

Сутринта пък бях в музея на спорта на стадион “Васил Левски”, в общи линии е зала пълна с отличия, но на мен ми хареса. Даже ми се насълзиха очите по едно време, та пак си помислих каква лигла съм. Изглеждат само купи и медали, но какво да правя като имам склонност да се потапям в нещата. Като си затварях очите и чувах ръкопляскания (да такива са моите очи), представях си дните пред състезание, в които не спят, безкрайните тренировки, в които се влагаш целия, и погледите на кокурентите ти - те също са като теб, също искат да победят. Ти си съвсем малко по-добър от тях, кагато си във върхова форма. Значи трябва да си в такава (забравяш за почти всичко освен състезанието, и когато мине, ако не спечелиш ти е толкова трудно да повярваш, че съществува и друг свят.. някъде там.. навън. Изглежда така далечно, абстрактно). Но в музеите не се излагат положени усилия и достойна борба, а успехи.
Просто така стоят нещата.
Но аз мисля, че трябва да си припомняме постоянно, че целта трябва да е достойното извървяване на самия път на живота, не непременно постигане на резултат.

На път към вкъщи минах през един магазин за джунджурийки, на име “Птицата”. Казах на продавачката с усмивка, “Вие работите в магазин “Птицата”” , и двете се усмихнахме. Не устоях да не си взема нещо за спомен, и си купих едно магнитче за хладик с надпис ” Ако нямаш усмивка, ела. Ще ти дам една от моите.”

А сега отивам да гледам “duende” (:
Има дни , в които просто ми се ще да бъда на поне три места.

1. Sweet November
2. Beyond Borders
3. The Matrix I, II, III
4. Fight Club
5. Пианистът
6. Girl, Interrupted
7. Тhe Million Dollar Hotel
8. Faraway, so close!
9. GIA
10. Leon
11. The Devil’s own
12. Until the end of the world
13″What dreams may come to” - ”В какво се превръщат мечтите?”
14. BARAKA
15. “Coffee and cigarettes” с Alberto Begnini:)
16. “Into the wild”
17.“Ashes and Snow”
18. Edward Scissorhands
19. Requiem for a dream
20. Immortal Beloved
21. Modigliani
22. Foxfire
23. Момчето си отива
24. The Fountain
25. Arizona Dream
26. Boys don’t cry
27. My Blueberry Nights

Теоритически сме изправени пред заблуда, свързана с природата на обичта. Поначало тя не е “причинена” от даден обект, а е “плаващо” качество на едно лице, което само се актуализира с определен “обект”.
Тя не е “афект”, а активно устремена, вътрешна приобщеност, чиято цел е щастие, растеж и свобода на нейния обект. Обичта е готовност, която по принцип може да се насочи към всяко лице или обект, включително и към самите нас. Изключителната обич сама по себе си е противоречие. Неслучайно определено лице става “обект” на нейната изява. Факторите , на които се дължат специфичният избор в това отношение, са многобройни и сложни, за да бъдат разглеждани тук. Същественото е обаче, че обичта към даден ”обект” е само актуализация и концентрация на „плаващата” обич към определени лица. Тя не се покрива с идеята за романтична любов, според която има само един единствен човек в света, достоен за нея, и че влюбеният изоставя чувството си за близост с всички останали. Обич, която може да се изпита единствено към едно лице, показва именно поради този факт, че не е всъщност обич, а садо-мазохистична привързаност.
Принципното одобрение, съдържащо се в обичта, е насочено към обичаното лице като въплащение на основни хуманни качества. Обичта към един човек изисква обич към човeка изобщо, която както често се предполага, представлява една абстракция, конкретизираща се „след” влюбването в съответното лице, или обогатяване на изживяното по принцип чувство с определен „обект”. Обичта изобщо е предпоставка за конкретна обич, макар че генетично възниква при контакта с друг индивид.
От това следва, че моето Аз по принцип е дотолкова обект на моята обич, колкото и всяко друго лице. Утвърждаването на моя собствен живот, щастието ми, моята свобода и развитие се корени в една принципна готовност и способност за подобно отношение. Щом личността има тази готовност, тя също така може да я прояви и към себе си. Ако е в състояние да „обича” само другите, тя изобщо не е способна да обича.

- -
Erich From

**
Хм, понякога блъсканицата в рейсовете не е чак толкова ужасна, да си призная честно за пръв път виждах как пада росата. И най-вероятно нямаше да я забележа, ако не бях чула двете хлапета в рейса.

Днес пък се качи някакъв образ, хубав мъж симпатичен беше. Изглеждаше ми над 35-38, няма значение. Та в рейса беше върховната блъсканица не е истина.. Много специфично усещане е когато нечии устни са на 5 сантима от твоите, но както и да е, и това е друга тема.

Та.. в рейса явно имаше някакъв познат на тоз типаж и му вика ” Оо, Освалдо Риос* !”
И той: ” О! Ама ти тука ли си бил.. Salam aleikom” , и след малко пак се обади, да каже че пук от тоя автобус трябва да ни пратят направо в балетната школа. (което си беше съвсем вярно)
Не знам защо се смях, но се смях много. Не знам и защо винаги ми харесват мъже, които ми говорят тотални простотии.. (?) В смисъл - не еднообразни.

Оня ден един колега се оплаква, че при него все идвали шофьори-педали. И аз му възразих, че е много малко вероятността всички да са педали. Пък!
Той не се съгласи.. ама негова работа, да става майтапа. И ми вика, ако дойде някоя госпойца засукана да ми я пратиш на мене. Чу ли? - вика, ама само като я видиш някаква мисирка засукана, и на мене даваш!
Не знам защо ми стана страшно смешно.. ..Мисирки не бяха ли жените дето гледат гъски?

Аз всъщност днеска имам лош ден. Абсолютния кошмар. Но не ми се пише за това.
Хубавите неща трябва да се споделят.
Лошите, докато не те убият - трябва да се забравят. (или поне не да мислиш за тях постоянно)
И в тази връзка, към хубавите неща де, отпреди два-три дни ми се щеше да опиша едно усещане.

Както си слушах японска музика в часа за забравяне на лошите неща в едно клубче наблизо, и едно упражнение много ми хареса как го описваше. Бяхме застанали в поза лотос, които можеха.**
Инструктурката каза да си повдигнем ръцете нагоре с длани над главата, и да си представим, че над нас има водопад.
Хубаво е.

А пък и като от уредбата струи отпускаща музика. Тихичка, хармонична, и сякаш душата ти се изливат от тялото, и изприпква, танцува и подскача навсякъде, докато най-накрая се прибере вливайки се в глинения съд на мелодията. И застане там в нейната форма.
Докато ги правех упражненията и си мислех за емоциите на жените. Всичко идва от жлезите нали.. поне така казва Пратчет.
Някакви тотални амплитуди в настроенията. Все едно настроението ни е топче а пинг-понг.
усещаш всичко някак по……… близо.

Понякога много ме е яд на тия сривове - изведнъж от пределно ярко всичко става в черни краски, а хората са силуети от многопластово сиво. А друг път съм благодарна за тази чувствитлност.
Какви шашави неща помня..
Ето например това : Помня, вчера когато една пеперуда си разпери крилата точно в миглите ми, беше странен сблъсък.

* За който Освалдо Риос не е познат, това е сладникавия главен male от сапунения сериал “Касандра”, от навремето.

**повечето бяхме в полулотос, ама то е мн по-лесно. Така ми се ще да успея някой ден, но просто не съумявам да си кача петите над колената.

Това е силата на киното . Да прави избори какво да ни покаже, да изразява светоусещания и идеи. Точно както ние правим в живота - опреденляме границите, избирайки нашия личен смисъл.
Това е силата на киното - да изразява конкретни идеи, да позволява интерпретации, и може би да цели такива, но в определени граници.
Сравнението, за което се сещам е с хаотичните картинки в интернет напр. - разликата меду свобода и свободия.

За съжаление не на живо, слушах интервю с германския режисьор - Вим Вендерс. Едно момче, опратор, му каза че от дълго време го терзаел един въпрос, и мисли че може би точно той е човекът, на когото трябва да го зададе.
Попита го, когато ‘младите’ правят филми, дали трябва да се заглеждат в ‘старото кино’, за да се учат. Или да вървят по своя път, търсейки нови неща.
Отговорът, който получи беше ” И да и не”.
Посъветва го, ако има силна визия за даден филм, за това как трябва да изглежда - да се довери на себе си. Да я последва.
Други хора обичат да се учат, за да използват предадените им знания, да се учат от тях.
Думите му приемам като съвет и към себе си.

Вендерс каза и нещо друго обаче “Аз лично предпочитам филми, които не са се учели от други филми”
самобитни, може би е имал предвид..
.. де да зная.
Пиша сега и заради друго нещо, което ме човърка от известно време. Един скъп за мен човек, често ми казва че ширината на културата, която притежаваме не е голяма. Това пределно го съзнавам, но не мисля, че трябва да ми го казва. Често забравяме, това което вече имаме. (не се обиждай, ако четеш. Просто имах нужда и да го напиша, след като вече съм ти го казвала)
Та..Ако представим нещата като координатна система:

То повечето хора владеят ширината. Не много хора я владеят наистина добре, ала нейно свойство е че не можеш да имаш огромна ширина - без дълбочина. Ширината поражда дълбочина. Дълбочината е аналитичната мисъл. - Да съзнаваш какво се случва, да можеш да наречеш нещата с имента им. Защото , в крайна сметка - само тези неща, които си в състояние да назовеш по име съществуват в твоя свят.

Това, което мога да кажа за себе си е, че съм гъвкава и аналитична, и съм способна да различа доста неща, когато ги видя. Но за сметка на това имам други сериозни кусури на характера. И въпреки тях доста често се усмихвам. На хората, и на страхотно много други неща.
Трябва ли да ми се повтаря постоянно - нещо което знам - че не съм довела до бая високо нивото на интересите си. Защо все от мен се очаква повече, нима хората около мен са толкова ненаблюдателни, че не забелязват, че това притискане да ‘побързам’ със .. всичко, всъщност задълбочава точно най-големите кусури в мен.
Понякога е хубаво да се качваш по стълбите, без да бързаш. Понякога чара е в това да се оглеждаш. Хубаво е да бързаш.. но не всеки път. Така или иначе стъпалата свършват в някакъв момент. Защо просто да не ти е кеф, че се качваш?
Ще си вървя по своя си път, и хич не ми пука, че съм ‘неграмотна’ за много неща. В крайна сметка, мисля че “имам ясна концепция за живота си, ” без да съм вкопчена в нея.
Понякога трябва да си като сито, което само решава колко да се широка мрежата му от телчета на различни места. Да оставим животът, сякаш хрърляйки зарчета да прецени кой точно прашинки да останат в нас, и кои да изпаднат извън.
Освен това, в крайна сметка - фактор, който масово хората забравят с мен е възрастта. Все пак аз не съм на четиресет, като някой хора, чиито енциклопедични знания, и най-вече светоглед уважавам. И дори да има хора, признавам, на моите години с много по-широка култура и доразвите интерси. Не мисля, че това би трябвало да ме разстройва.
Нали всеки трябва да си намери своя начин да диша! И мисля, че е проява на класа и сила и още мн други качества - ако не само си способен да му се радваш искрено заради това, което е. Но и ако му го казваш. И макар самите ние да чувстваме много неща, когато се достигне до емпатия, до това някой да положи усилие за да усети какво е времето в някой друг, тогава просто не ни пука. А има неща, които трябва да се правят. Както това винаги независимо от всичко, да помниш че не трябва да наказваш детето си без причина. |това беше само пример|

Аз не познавам Вим Вендерс, но можах да го разпозная, когато го видях.
Това ми е достатъчно засега. (Искам да го познавам, и ще го направя с времето!)
Не искам никакви стени от сравнения да притискат гърдите ми.
Искам свобода. Не само това, обаче.. искам да Споделям Свободата си като поточе, рукнало от планина. не искам да ме заграждат като изкусвен язовир в бент. Както и да е.
Нещо твърде много се разписах пак. Мисълта ми беше 1. за киното и последователността, която налага|дава шанс за по-цялосен израз на идея|
2. За свободата и креативността
3.за своя начин да дишаш
4. мисли/чувства, сила на въздействие.

Винаги, когато чуждата креативност се излива върху ни е - като дъжд - неприятен и любим за различните хора.
И макар всичко това да е на ниво асоциации. Нима спонтанната усмивка не е също точно това ?
Нима не е необходимо и значителна доза майсторство за това да можеш да се отпуснеш по течението, след като вече знаеш какво е да не го правиш.
Чувствата са това, което ни въздейства най-често много по-силно .

Той, този свят си е реалност, която си я има, а ние искаме да я премахнем като с разочаровани очи я гледаме, и с цинична огорченост й говорим, че не е истинска. Като че ли ни е лъгала..

Не мисля, че това е правило.

Не мисля, че единствения начин да се изгради нова представа за света е да се разрушава напълно старата.

Представям си ги като гледане през сферични призми. Едната е по-малка. Тя е детската. Защо да не си я запазим целичка, в другата. Другата е голяма и разумно-студена. С нея усещаме отчуждението от света. С нея обаче сме много по-прагматични, помага ни да се справяме с ежедневието.

Ала с малката сфера чувстваме. Ако я няма нея, няма ги и детските цветове.. Те могат да живеят в хармония, убедена съм.

Вярвам, че може да съществуват чувстващи същества, без да са наивни. Вярвам, че вярата и че животът са хубави неща в своята същност.

Не можем да сме пълноценни, без двете сфери.
Като че ли спомените като мъгла се оплътняват и ме връщат в детския свят, в онази чудновата цветност, през която децата виждат света.. в която лясточиците да режат коприната на небето е нещо съвсем нормално, и с такава лекота: ” .. устните, косите ми изтръпват като сняг. А да си горещ и снежен е чудесно нещо. Да си цяла снежна, ала топла пак .” - се случват всякакви чудни неща - ” - Причаква ме зад ъгъка дъжда, и близва ме с дъжха си като пламък .”

Завръщам в забравила в нейното царство, което всъщност е и на всеки от нас, ако му позволим да бъде..

Давам си сметка, че вероятно звуча срашно наивно, но това е само за хората, които ме слушат само с ума си. И все си спомням това нейно ” Да не позволя да ме досегнат ” - сякаш е усещала, че света губи цветовете си.. И все ме гложди ” Нима ние вече не сме позволили? ” - Не ние просто не сме за нейния приказен свят. Нашият свят не е такъв.

Понякога си мисля, че Петя e разбрала, че си отиваш понякога много повече, когато останеш.

Детство

Аз слънце по ресниците си нося

и вятър попротегнатите длани,

итичам пак усмихната и боса

по камъчета бели и огряни .

Дърветата коси зелени свеждат - платна издути, бели -

очите ми усмихнати поглеждат,

поглеждат ме и птици, полет спрели.

Аз тичам като птица волнокрила,

по-бърза от лъчите, ветровете,

и бисери на радост в мен е скрила,

на детството най-хубавото цвете .

==>Още две нейни стихчета: Петя за морето , дъжда, и не само.