Претопяваш се..
Защото в крайна сметка, се превръщаш, в това за което те мислят.
Социалната среда е нещо неизбежно като фактор, който ти влияе.
Дано не се промяня.. не зная, дано.
Просто равновесието в мен е твърде крехко.. къде ли не ме е вял вятъра, какво ли не съм видяла

Понякога (често), се чувствам като чели и без това съм тръгнала да падам от дървото.
Ако приемем раждането за откъсване на листенце от клончета на дърво, а целия живот за падане - бавно, постепенно.
Падане докато летиш

В рейса първата ми сутрин на това работно място си размишлявах си сутринта.
Мислех си за графологията първо.
Носех си и една книжка за птиците, и така ми се щеше да седна да рисувам! Нещо ми става с тези рисунки.. Вървя си по улиците и искам да рисувам.
Искам да рисувам почти всичко.. виждам различно, ей така рисува ми се архитектура. Както казах на мама оня ден “От математическо възхищение” (-:
Но стига за това, бях започнала
за графологията..
Как ни влияе точно на почерка характера. Дали е подреден, дали е с заврънгулки, дали е със замах.
Четох статия, но не точно затова пиша, а по-скоро защото личнo ми е направило впечатление, самата аз като пиша в различно настроение и написаното е съвсем различно и като почерк.
Както например, когато бях дете, много украсявах буквите, защото исках всичко да е красиво.
Губех много време за това. Сега не е така и пиша по-изчистено и далеч по-четливо.
Mоже би това е защото се старая мисълта ми да е ясна, хм?
Мама, която иска да вярва в небето, че го прави, (тоест идеализира нещата по някакъв по-съвършен според нея, но ограничаващ, според мен начин) пък пише под много силен наклон надясно.
Забелязала съм, затова може и да не съм много права, че хората, които са по-разпиляни пишат с наклон вляво. Но най-вече са по-практични.
Баща ми пък, е хаотичен - и мисълта му е такава, но при него има и нещо друго . Той си въобразява, че е гениален, и е малко хазартен тип - поема рискове без да преценява трезво. Отдавам това, на факта, че иска да вярва в любовта, по-скоро като химери, отколкото като нещо, което да се научиш да правиш всеки ден. Иска да вярва в доброто, и затова е твърде наивен. Оценявам и двете страни на монетата, но..Както и да е, не бях тръгнала да пиша за това, пък и може би няма да е редно, защото супата ми от мисли е подсолена с твърде много дългогодишно-емоционален червен пипер.
Та, на темата.. Затова на докторите почерците им не са особено четливи, освен за сестрите и аптекарките, които са минали през сходни изпитания и са им горе-долу свикнали.

***
Мислех си още и за това,
как на такива места - Тибет, Непал - е много по-лесно да вярваш в религия като Будизма. Там всичко е чисто, природата заобикаля до такава степен и с такава сила, че човек усеща хармонията в себе си.
Те затова толкова вярват в дорото и хармонията, според мен, защото това ги заобикаля.. Когато красотата е навсякъде около теб е лесно да и повярваш, както казват хората: с хубавото лесно се свиква.
Могат да си вярат, че ако се преродят червейче, и ще си живеят доволно и спокойно, почти както сега. Те затова и толкова защитават идеята за доброто, защото не биха искали докато са червейчета някой лош човек да ги настъпи. Ей така “за спорта”. То всъщност този тип постъпки въобще нямат обще със спорт, а са на съвсем различна основа от психологическо естество; но това е съвсем друга тема. Мисълта ми беше.. за религиите, погледнати като ареал на развитие от социологическа гледна точка. Знам, че звучи тежко за рабиране, но съвсем не е. Ето например - казах за Будизма - Тибет, Непал.. Лесно е да вярваш, че “в следващия си живот” ще си червейче там. В някоя планина.. Почти някаква романтична представа се създава, нали ? Обаче защо някак си не върви за нас европейците..Ами.. не виждам как спокойно и щастливо бихме приели, че ще сме червейчета в “следващия си живот”, дори и да вярвахме в прераждането. 1.защото повечето от нас не познават простичния живот и радостите му. От самата светлина дори, не сме се научили да се радваме на утринните капки роса по тревата. Не забелязваме малките неща, не ги виждаме просто. А може би има защо, не мислите ли.. може би биха ни заредили с простичката красива енергия на живота. Вероятно биха ни помогнали да мислим пшозитивно. Не наивно, позитивно. Бихме се радвали на живота повече, вместо да впричваме емоциите си в непрестанно ядосване и съжаляване за какво ли не. Аз така мисля, че трябва да черпим от хармонията в природата, за да се научим да я изграждаме и у себе си.
Защото природата не е само красива. Тя е и крехка - както я има, така утре кокичето е увяхнало и всичко се развива със същата простотата, красота, емоция и безралие, с която и ние живеем и си отиваме.
Когата си сред гора или планина, това учи на дисциплина - не се разглезваш както докато се возиш в рейсчето с освирепелите контролъори. А напротив, изпитваш естествено, чисто удоволствие от това, че си жив, че дишат, че вървиш, и .. Не знам дали така е със всички, но с мен поне е - тогава много по-бързо виждам решения на ежедневните си грижи. Измислям с лекотата, с която дишам как да си организирам по-добре живота.. Мисля си, за това, което наистина искам. И, да. Полагам усилия да не го забравя като се върна.
(дали винаги успявам е друг въпрос. Но факт е - когато се откъснеш от средата, и погледнеш отвисоко с орлово око на ситуацията, без персоналните си емоции, много по-лесно виждаш решения. Решения, които за били пред теб през цялото време, но мъглата на емоциите ти е пречила да ги виждаш.)

Но както и да е. Много се отклоних от темата за религията и връзката между това каква е, и къде географски се е развила. Да, само теория е, но погледнете.. при нас - с нашия “Frantic-tic-tic-tac” начин на живот. Не можем да приемем, че ще бъдем червейчета и поради

2. съвсем фрапираща с реалността си причина: Не ни е приятно да мислим колко кратък ще бъде живота ни. - Вместо в планина , след горички, и слънчеви лъчи, галещи цветенцата да попаднем в ужасният ежедневен трафик, в който най-вероятно ще ни отнесе гумата на някой камион, да кажем.
Та това беше.. трябва ни нещо по-хубаво, по-чисто, за нашия по-мръсен живот.
Трябва ни рай. И ние се опиваме да си го измислим.
Лошото е, че винаги търсим отговорите извън себе си.. но това е друга тема.
Толкоз за сега. Ще видим оттук нанатък.
Ден едно мина.

The things you’ve been through
you can’t imagine the change in yourself>

Вчера дочетох тази книга “Преобразеният” и ми хареса.
Много неща в нея ми харесаха,не само защото бяха описани добре, но може би най- вече, ми хареса на лична основа.

Спомних си за неща, които съм изпитвала..Например това, че след като си бил на определени места, след като си преживял някои събития, вече не можеш да бъдеш същия

Как си мислиш, че искаш дадено нещо да стане, но не си даваш сметка, че когато то стане – ти вече ще си различен,
и ще го чувстваш по различен начин.
Ще имаш съвсем различни критерии, които даформират преценката ти. Твоето отношението ти дори към самия теб. Защотовече няма да си предишното твое “ти” (аз). А ще бъдеш “ти”, който си сега, частите, които си запазил и пренесъл от себе от миналото в бъдещето ще мислят и чувстват.
Няма да бъдеш ти, който си сега, без натрупания в последствие опит.

Което избърса прахта от забравените въпроси в мен.
- “Колко от теб остава, след всичко преживяно?”
- И какво значи ‘’всичко’’, при положение, че е пределно ясвно, че абсолютното ‘’всичко’’ не би могло да бъде изживяно от никое ъщество. Достатъчно ли ‘’всичко’’ да бъде наречено поредица от събития, които дълбоко са те разтърсили и съответно променили?
- “ Коя част от себе си наричаш “себе си”, кое ако се промени от теб няма да си ти ?”
Аз мисля, че мога отговоря засебе си що-годе на този въпрос. И мисля, че е важно човек да има представа.

Разхождах се из залите на спомените си и прелиствах събитията от моя живот в ума си. .. Къде съм била, с кого, какво ме е трогвало, какво е ме е променяло, какво е променяло начина, по който мисля.
Къде съм се губила, къде съм изгубвала частици от душта си, къде съм се намирала, къде съм искряла по-силно от слънцето. Защто вярвам, че щастието свети и искри по-силно от слънцето. Защото вярвам, че искренето е способност на наистина специалните хора, чисто човешка способност. Слънцето не искри, то гори и изьпраща вълни.
= =

Когато се върнеш на мястото откъдето си трънал не си същия.. Очите ти не са същите.
Все едно лицето ти да е различно отвътре.
И затова другите не виждат, не забелязват разликата,
Само тези, които те познават усещат, че “не си същия”.
Само тези хора, които са имали способността да виждат, да те различават, когао искриш.

Помня тази книжка от детството си, как лошият барон Дон Домат бил такава скръндза.. Че в случаитв, в които бил доволен от прислужниците си, ги възнаграждавал с обвивка от бонбон! И даже считал, че би трябвало да саму много благодарни, защото им давал различни видове обвивки.. от различните бонбони, които той ядял Lukcho (:

И мисля че никога няма да я забравя .crisa.hit.bg
Но няма да пиша с тъга. Такива хора остават част от теб, кътче в сърцето, което е истинско
колкото всеки нов ден. Такива хора просто имат сърцето ти, защото са живяли на същите вълни.
То е по-силно от времето.
Не зная какво да кажа, а и не мисля че мога с повече изчерения да предам повече като смисъл, затова ето нейните смисли:
Ето нейните думи.
===========================
” Когато човек не знае към кой пристан се е насочил, за него нито един вятър не е попътен (Сенека)

Да направя нова история за някой друг, който знае към кой пристан се е насочил и слуша своя вятър.
Да разкажа за себе си сред шума на вълните и писъка на чайките, да помогна да се роди нова цел.
За да живеят историите на морето и попътните ветрове ! “

Спомням си веднъж, когато с кокерчето ни Джеси и с мама живеехме заедно - една вечер се прибирахме вкъщи. Бяхме си купили ‘Швейцарски шоколад’ от халите. Един такъв, от онези с красивата опаковка, не зная точно името. Но това, копето понмя със сигурност е че не искахме да го ядем навън. Пазехме си го завкъщи, за да му “усетим вкуса”.
И така, прибираме си се ние вкъщи, Джеси идва и ни се радва кат за световно, ние си я нагушваме, и нещо мама излезе от стаята. Аз оставих шоколада на бюрото и отидох да си събуя обувките .
Връщам се аз.. и какво да видя!
Всъщност като влязох в стаята и първо чух .. Чух мляскане на кокерче!
Гледам станиолени следи водеще към бюрото!.. и подозрителната липса на
Швейцарския шоколад ……..
И колкото повече и викам “Джеси, спри! ” тя толкова по-бързо и с желание мляска(:

Напоследък все съм неспокойна. Всъщност това не е коректно казано, защото при мен като че ли това не е ‘временно състояние’.. в смисъл, в повечето от времето не съм спокойна.

Все имам чувството, че нещо ще пропусна, нещо важно, нещо което трябва да видя.
Мислех си за спокойствието kaто за нож с две остриета.
Ако не си спокоен, вниманието ти е повишено,
и често забелязваш повече неща, отколкото когато сетивата ти са притъпени от удоволствията.

От друга страна, май отново всичко опира до приоритети.. Дали за теб е по-важно да си щастлив, или да виждаш ?

Минусите са, че ако си твърде напрегнат най-вероятно ще пропускаш повече няща, от тези които виждаш - така че излиза, че е по-добре да си спокоен.

Но то като се прекалява с каквото и да е, все не е добре.

Неспокойствието като нещо полезно - в умерните количества. Защото реално, когато човек мисли, той е в напрежение. Май освен до приоритети нещата опират и до граници. Човек да може да си казва стоп = самоконтрол, умереност. Баланс .
Най-трудното. Перфектен баланс. Дали е възможно?