Freedom is my Home

- Modigliani -

СЕНЕКА ПОЗДРАВЯВА Луцилий

(1) Посвети се на себе си, Луцилий; другите кра­дат от времето ти, отнемат го, сам го пилееш - ти

стори тъй: пести го и го пази. Повярвай ми: част от времето ни ограбват насила, част ни измъкват неусетно, а част изтича просто така. И все пак най-позорно е да пилеем времето си от нехайство. Ако се замислиш, го­ляма част от живота си губим, ако нищо не вършим; още по-голяма - ако вършим нещата зле; целия си жи­вот - ако вършим не каквото трябва.

(2) Посочи ми кой придава някаква стойност на времето, кой цени деня, кой съзнава, че умира всекидневно?
Самоиз­мамваме се, гледайки на смъртта като на нещо пред­стоящо - голяма част от нея вече е отминала.
Годините зад гърба ни принадлежат на смъртта.

No Comments »

8.12.2007

Точно преди една седмица се докоснах до преживяването Пилоболус. Знаех, че са добри, но те бяха повече. Раздадоха се, на края публиката не спираше да ръкопляска, а аз бях в друг свят. Всичко имаше смисъл отново. Припомних как, когато преживееш нещо с някого, преживяване добива други измерения. Вече не е само събитие от живота ти, а връзка между теб и друг човек. Знаете защо се усмихвате, като че ли само вие и никой друг не може да го разбере.

Много беше силно, наистина.

В началото гледах леко скептично, когато водещата поне три или четири пъти каза “преживяването Пилоболус”, а не балет, трупа или нещо подобно.

Но после разбрах защо. Наистина беше преживяване.. Изключителен синхрон, закачливи и после дълбоки значения и смисли. Просто показаха “класа”.

Първо играха “Aquatica” - нежно произведение, в което е представена срещата на едно момиче с морския свят. В началото само с вълните, а после и с дълбините. От този момент потънах в изпълнението им и вече нямаше измъкване.

Възприятията ми се превърнаха в бял лист, по който те рисуваха с цветовете си и впечатленията, които оставяха по мен.

Слведваше ” Pseudopodia“, представена от една единствена танцьорка, която се въртя и премята по всякакви чудни начини с невероятна лекота, без да спира дълго време.
“Псевдоподия” означава фалшиви крака.

“Неозаглавено” бе третата постановка.

Аз най-много се смях на нея, защото ми беше неочаквано, това което се случи.. Както си се разхождат две викториански дами с дълги ролкли, изведнъж станаха много по-високи и си продължиха да се разхождат.. Естествено, бяха ги вдигнали на раменете си двама други танцьори, но това не се виждаше под роклите..

Накрая имаше препратка и към старостта, все едно зрителите са изгледали целия им живот и сега вече викторианските дами са възрастни.

Така и завърши. Двама танцьори легнаха по корем на земята, като краката и ръцете им бяха вдигнати във въздуха, а дамите облегнаха гърбовете си на тях и започнаха да се люлеят като на люлеещи столчета ” rocking chairs”.

“GNOMEN“. ~ Четвъртата постановка беше любимата за мен.

Тя е в памет на техния колега и приятел, Джим Бланк. Беше изпълнена от шестима мъже и тук най-силно усещам, че думите са ми слаби, за да изразя, какво направиха.
Първо всичките бяха заедно, премятаха се, подмятаха се. После се отделиха на група срещу един от тях, нападаха го, удряха го. Веднъж го завързаха така, че той ходеше на един крак и една ръка. После и петимата показаха стилизирано как го удрят с юмрук по глава, в този момент се чуваше звук от дрънване на камбана. След това всичките го хванаха от двете страни и го дърпаха в различни посоки. После той се опита да избяга, скочи в порив да полети, но не успя да се отскубне. Те го държаха за ръцете и краката. Последваха вариации на нещата, които описах отново и накрая двама го вдигнаха във въздуха. Той лежеше във въздуха само с по една длан на тила и краката от другите танцьори. След това само един човек го държа с две длани на кръста.

После той летя.

==

Разбира се последното беше само в моето съзнание. Но така го виждам и сега като затворя очи.

Мисля, че няма смисъл да обяснявам, че за мен това бе символно представяне на живота на човек.

“МЕГАВАТ” беше последната постановка.

Не е за всеки вкус, но на мен ми хареса.
Наистина се раздадоха докрай тези хора.
Просто се почувствах свръхжива, само докато ги гледах.

Беше много динамично, тресяха се, все едно ги застрелват, все едно са им пуснали електриески ток. Музиката беше съвременен индъстриал, но имаше и леко меланхоллични парчета на групи като Рейдиохед, показваха щуравото побъркано ежедневие и екзестенциалните преживявания на човек в него.

Накрая чувах коментари, че всичко било чудесно, само последното било ‘прекалено’, дошло им в в “повече”. Но аз не бях съзгласна, според мен имаше нужда точно от това.

Като цяло публиката беше във възторг накрая.
Тъпанчетата ми тупкаха с ритъма на ръкоплясканията.
Всички сърца да биеха с такава голяма сила, че чак имах чувството, че долявам резонансно кънтене в залата. Но може и да преувеличавам за последното, може да си е било само мое това усещане, че въдухът трепти от щастие, като обяснение в любов към живота.
Единствено съжалявам, че ю тюб ги няма точно тези постанивки, които споделиха в България.
Но ще давам линкове към техни неща, които си струват:

Пилоболус: Ideas come to life

Pilobolus

No Comments »

Имаме си котка на входа. Тя е цялата сивичка, дебела и добра. Мама винаги мисли, че е бременна, но едно животно не може да е постоянно бременно, нали? Е, аз не мисля че е. Просто си е такава, а е и глезотеща се.. На третия етаж има един стар диван, тя спи на него, когато й е студено. Освен това мърка, пърка и си показва коремчето, когато й е кеф. Ненаситна за ласки е.
Никога не й писва!.. След половин час може да покаже леки признаци на отегчение, може и да не ги покаже, но продължава да се гали! Няма такава котка : ) Тази вечер брат ми ме викна да сляза долу. Тя беше на първия етаж и се въргаляше върху един стиропор. Брат ми я гали, гали и тя най-накрая така се разтопи, че явно не можеше да се контролира и започна да се гали в нехо, да се отърква и у стиропора, като заедно с това се преобръща по гръбче, размята лапки пред коремчето и после пак стъпва на крака за нова доза погалване.

2 Comments »

Цифричките не са подредждане по любимост, а по-скоро по поредност на гледане, но не винаги ;). Колкото по-нагоре са, толкова по-скоро съм ги гледала.

1. Sweet November
2. Beyond Borders
3. The Matrix I, II, III
4. Fight Club
5. Пианистът
6. Girl, Interrupted
7. Тhe Million Dollar Hotel
8. Faraway, so close!
9. GIA
10. Leon
11. The Devil’s own
12. Until the end of the world
13″What dreams may come to” - ”В какво се превръщат мечтите?”
14. BARAKA
15. “Coffee and cigarettes” с Alberto Begnini:)
16. “Into the wild”
17.“Ashes and Snow”
18. Edward Scissorhands
19. Requiem for a dream
20. Immortal Beloved
21. Modigliani
22. Foxfire
23. Момчето си отива
24. The Fountain
25. Arizona Dream
26. Boys don’t cry
27. My Blueberry Nights

2 Comments »

Разбирането, утвърждаващо идеите на Лутер и Калвин, а също и на Кант и Фройд, е: егоизмът е идентичен с чувството да обичаш себе си. Да обичаш другите е добродетел, да обичаш себе си е грях. Освен това обичта към другите и обичта към себе си взаимно се изключват.

Теоритически сме изправени пред заблуда, свързана с природата на обичта. Поначало тя не е “причинена” от даден обект, а е “плаващо” качество на едно лице, което само се актуализира с определен “обект”.
Тя не е “афект”, а активно устремена, вътрешна приобщеност, чиято цел е щастие, растеж и свобода на нейния обект. Обичта е готовност, която по принцип може да се насочи към всяко лице или обект, включително и към самите нас. Изключителната обич сама по себе си е противоречие. Неслучайно определено лице става “обект” на нейната изява. Факторите , на които се дължат специфичният избор в това отношение, са многобройни и сложни, за да бъдат разглеждани тук. Същественото е обаче, че обичта към даден ”обект” е само актуализация и концентрация на „плаващата” обич към определени лица. Тя не се покрива с идеята за романтична любов, според която има само един единствен човек в света, достоен за нея, и че влюбеният изоставя чувството си за близост с всички останали. Обич, която може да се изпита единствено към едно лице, показва именно поради този факт, че не е всъщност обич, а садо-мазохистична привързаност.
Принципното одобрение, съдържащо се в обичта, е насочено към обичаното лице като въплащение на основни хуманни качества. Обичта към един човек изисква обич към човeка изобщо, която както често се предполага, представлява една абстракция, конкретизираща се „след” влюбването в съответното лице, или обогатяване на изживяното по принцип чувство с определен „обект”. Обичта изобщо е предпоставка за конкретна обич, макар че генетично възниква при контакта с друг индивид.
От това следва, че моето Аз по принцип е дотолкова обект на моята обич, колкото и всяко друго лице. Утвърждаването на моя собствен живот, щастието ми, моята свобода и развитие се корени в една принципна готовност и способност за подобно отношение. Щом личността има тази готовност, тя също така може да я прояви и към себе си. Ако е в състояние да „обича” само другите, тя изобщо не е способна да обича.

- -
Erich From

No Comments »

Сутрешната роса пада по неин си специален начин. Малко облаче дим пълно с капки стои над тревата и я целува. И като се насити на целувките си отива, но й оставя спомен evidence that it was real. всичките капчици по събудената земя не са сбогом, а само обещание, че ще се върне скоро. Всеки ден си отива.. и всеки ден се връща, през нощта кой я знае росата къде се пилее, но на сутринта е въплъщение на свежест. Но и точно затова връзката им е издържала толкова стотици и хиляди години, защото не са постоянно заедно.
Заедно са да се вдъхновяват и подкрепят, но и са свободни да дишат.
Защото всички отношения, дори да не само любовните, имат нужда от въздух. Всяка връзка трябва да диша, само така може да живее. А живота.. в живота по-голямо щастие няма от споделянето на свободата на друго човешко същество с твоята. Но това е друга тема..

**
Хм, понякога блъсканицата в рейсовете не е чак толкова ужасна, да си призная честно за пръв път виждах как пада росата. И най-вероятно нямаше да я забележа, ако не бях чула двете хлапета в рейса.

Днес пък се качи някакъв образ, хубав мъж симпатичен беше. Изглеждаше ми над 35-38, няма значение. Та в рейса беше върховната блъсканица не е истина.. Много специфично усещане е когато нечии устни са на 5 сантима от твоите, но както и да е, и това е друга тема.

Та.. в рейса явно имаше някакъв познат на тоз типаж и му вика ” Оо, Освалдо Риос* !”
И той: ” О! Ама ти тука ли си бил.. Salam aleikom” , и след малко пак се обади, да каже че пук от тоя автобус трябва да ни пратят направо в балетната школа. (което си беше съвсем вярно)
Не знам защо се смях, но се смях много. Не знам и защо винаги ми харесват мъже, които ми говорят тотални простотии.. (?) В смисъл - не еднообразни.

Оня ден един колега се оплаква, че при него все идвали шофьори-педали. И аз му възразих, че е много малко вероятността всички да са педали. Пък!
Той не се съгласи.. ама негова работа, да става майтапа. И ми вика, ако дойде някоя госпойца засукана да ми я пратиш на мене. Чу ли? - вика, ама само като я видиш някаква мисирка засукана, и на мене даваш!
Не знам защо ми стана страшно смешно.. ..Мисирки не бяха ли жените дето гледат гъски?

Аз всъщност днеска имам лош ден. Абсолютния кошмар. Но не ми се пише за това.
Хубавите неща трябва да се споделят.
Лошите, докато не те убият - трябва да се забравят. (или поне не да мислиш за тях постоянно)
И в тази връзка, към хубавите неща де, отпреди два-три дни ми се щеше да опиша едно усещане.

Както си слушах японска музика в часа за забравяне на лошите неща в едно клубче наблизо, и едно упражнение много ми хареса как го описваше. Бяхме застанали в поза лотос, които можеха.**
Инструктурката каза да си повдигнем ръцете нагоре с длани над главата, и да си представим, че над нас има водопад.
Хубаво е.

А пък и като от уредбата струи отпускаща музика. Тихичка, хармонична, и сякаш душата ти се изливат от тялото, и изприпква, танцува и подскача навсякъде, докато най-накрая се прибере вливайки се в глинения съд на мелодията. И застане там в нейната форма.
Докато ги правех упражненията и си мислех за емоциите на жените. Всичко идва от жлезите нали.. поне така казва Пратчет.
Някакви тотални амплитуди в настроенията. Все едно настроението ни е топче а пинг-понг.
усещаш всичко някак по……… близо.

Понякога много ме е яд на тия сривове - изведнъж от пределно ярко всичко става в черни краски, а хората са силуети от многопластово сиво. А друг път съм благодарна за тази чувствитлност.
Какви шашави неща помня..
Ето например това : Помня, вчера когато една пеперуда си разпери крилата точно в миглите ми, беше странен сблъсък.

* За който Освалдо Риос не е познат, това е сладникавия главен male от сапунения сериал “Касандра”, от навремето.

**повечето бяхме в полулотос, ама то е мн по-лесно. Така ми се ще да успея някой ден, но просто не съумявам да си кача петите над колената.

No Comments »

Понякога си мисля за Петя Дубарова и всеки път сякаш сън скитник, който се завръща у дома. В един дом, който не го е имало, освен в моето съзнание. Където нетленната материя на мечтите се сплита с нишката на спомените и изгражда свой си свят. И този детски свят е не по-малко реален от реалността, защото аз вярвам в него. Така съм избрала.

Доста пъти съм си мислила по въпроса. - Когато си дете и всичко е по-цветно, по-ново и непознато-вълнуващо. И като порастваме този свят е разстрелян на барикадата от сивата ежедневна рутина . Защо да го правим ? Защо да го онищожаваме..

Той, този свят си е реалност, която си я има, а ние искаме да я премахнем като с разочаровани очи я гледаме, и с цинична огорченост й говорим, че не е истинска. Като че ли ни е лъгала..

Не мисля, че това е правило.

Не мисля, че единствения начин да се изгради нова представа за света е да се разрушава напълно старата.

Представям си ги като гледане през сферични призми. Едната е по-малка. Тя е детската. Защо да не си я запазим целичка, в другата. Другата е голяма и разумно-студена. С нея усещаме отчуждението от света. С нея обаче сме много по-прагматични, помага ни да се справяме с ежедневието.

Ала с малката сфера чувстваме. Ако я няма нея, няма ги и детските цветове.. Те могат да живеят в хармония, убедена съм.

Вярвам, че може да съществуват чувстващи същества, без да са наивни. Вярвам, че вярата и че животът са хубави неща в своята същност.

Не можем да сме пълноценни, без двете сфери.
Като че ли спомените като мъгла се оплътняват и ме връщат в детския свят, в онази чудновата цветност, през която децата виждат света.. в която лясточиците да режат коприната на небето е нещо съвсем нормално, и с такава лекота: ” .. устните, косите ми изтръпват като сняг. А да си горещ и снежен е чудесно нещо. Да си цяла снежна, ала топла пак .” - се случват всякакви чудни неща - ” - Причаква ме зад ъгъка дъжда, и близва ме с дъжха си като пламък .”

Завръщам в забравила в нейното царство, което всъщност е и на всеки от нас, ако му позволим да бъде..

Давам си сметка, че вероятно звуча срашно наивно, но това е само за хората, които ме слушат само с ума си. И все си спомням това нейно ” Да не позволя да ме досегнат ” - сякаш е усещала, че света губи цветовете си.. И все ме гложди ” Нима ние вече не сме позволили? ” - Не ние просто не сме за нейния приказен свят. Нашият свят не е такъв.

Понякога си мисля, че Петя e разбрала, че си отиваш понякога много повече, когато останеш.

Детство

Аз слънце по ресниците си нося

и вятър попротегнатите длани,

итичам пак усмихната и боса

по камъчета бели и огряни .

Дърветата коси зелени свеждат - платна издути, бели -

очите ми усмихнати поглеждат,

поглеждат ме и птици, полет спрели.

Аз тичам като птица волнокрила,

по-бърза от лъчите, ветровете,

и бисери на радост в мен е скрила,

на детството най-хубавото цвете .

==>Още две нейни стихчета: Петя за морето , дъжда, и не само.

2 Comments »

Fly| dont. walk

Ултимативната свобода на движението.
Обръщам се към тази тема с това име, защото не съм сигурна как иначе да я нарека. Става дума за един сравнително нов вид спорт, чиято основна идея е да максималното развитие на умението да се движиш свободно в градска среда.
Включва Фрии Рън (Свободнно Бягане), справяне с препятствия (например прескачане на парапети), както и скокове между покриви Сериозно говоря.. момчетата скачат 3 до 5 метра, със засилка. Скачат си между покривите като диви котки..
Гледах няколко клипчета и се повпечетлих. Parkour Generations in the city
Става дума за контрол въху тялото, да. Но не е само това. Идеята е себеусъвършенстване , вътрешен мир и движение. That’s all i want .
Харесах си и една статийка за бешумното движение и част от нея съм пейстнала по-долу.
Има и друго нещо, обаче.. Както почти всичко останало, с безкрайно малки изключения, така и този спорт го е докоснала покварата на парите. Зачетох се по темата, защото ми беше интересна, но нямам намерения да я преразказвам. Основната концепция беше, че вече по света има доста хм ‘школи’, които се наричат с различни имена, и в общи линии са с идеална цел - да се движим повече и контролираме все по-добре.
Та.. излишно е да казвам, че хората са готини, за мен всички които са тръгнали по този път са такива. Дейвид Бел, обаче, който се води за създател на Паркур плъзва пипалца навсякъде , и се чувства с правата на монопол върху името.
Създава фирми и има претенции всички приходи да отиват в неговия джоб.
Какво значение има името? Нека имат различни имена.
Хората са различни.
Видях статия на някакво същество, което мн се беше разстроило, че вярва в лъжа.
Разбирам го, честно казано.. но това все пак е само име. Идеята е съществена все пак..
Аз бих била Радосвета и ако не се наричах така.

“They didn’t understand the spirit. ”
Но хъм, какво е това - познатата до болка история за вяра в лъжа. Гнусно, нали. Ем, винаги адски боли от първите лъчи, които минават през пропукващата се стена от илюзии.
Както и да е.
Страшно е да го приемеш (животът дава всякакви поводи, вече го чувствам като
dejavu), но ако го направиш - после има много интересни неща за откриване.

Truth will set you Free. Ето я и статийката -
Безшумно: Тишината

“Тишината, в повечето случаи, демонстрира ефикасност. Движейки се и издавайки минимален звук стъпвайки по земята демонстрира огромен контрол над мускулите. Ако искате да знаете до каква степен сте развили своята координация, бързина и баланс, по-скоро слушайте, отколкото да гледате. Колкото по-малко чувате, толкова сте по-ловък.\” - Scott Sonnon, Майстор на Спорта, треньор на националният отбор на САЩ

Колко често спирате, за да се вслушате в света около вас? Всъщност, колко често се вслушвате в себе си? Естествено, това понякога може да е трудно, имайки в предвид постоянното бръмчене на обществото. Шум, светлини, бързото препускане в града - тези неща вече са в нашето ежедневие толкова много, че вече сме забравили насладата от естествената тишина.

Обикновенно се стремим към нехармоничен живот. Това се доказва от всекидневната непохватност и тракане което издаваме всеки ден във всяка работа. Хората винаги викат, за да бъдат чути, изстрелват мненията сякаш с автоматични оръжия, тряскат врати и тропат с крака, като капризно дете изискващо внимание от възрастните в стаята. Постоянно шум.

И какво е шумът освен прекъсване на вечната тишина? Тишината е основата. Тишината е това, към което се стремим. Не временното затишие, получаващо се когато не правим нищо, а великата тишина, която е резултат от майсторството с което някой изпълнява дадено изкуство.

Защо да сме тихи?
Важно е да разберем, че не е прото така. Това е цел. Тази цел е да подобрим и усъвършенстваме контрола над физическите си умения. Да се движим тихо означава да се движим с абсолютна прецизност и постоянно усещане на тялото. Вие трябва да избирате колко шум да издават стъпките ви, а не произвола на съдбата. Добър пример за това е движението на котката във вашата къща - всяка степка е обмислена и преценена, приземяванията са контролирани и всякакъв ненужен звук е отстранен. Котките се движат с перфектен контрол над тялото.”

No Comments »

Хах, този ден ми беше нещо крив. Обаче нещо се случи накрая..

докато бях в трамвая.

Прибирах се вечерта и на един завой изведнъж ватманът изскочи от кабината и слезе, ей така - на завоя..

И човека, слиза си и вика “Ае, слизайте да бутаме!” Хората, обаче май не разбраха, че говори сериозно, та затова той се качи оново и ги подкани -

“Да бутаме трамвая, елате! Слизайте да бутаме” Тогава няколко мъже се спогледаха, и въпреки недоверчивостта лъхаща от очите им - слязоха. Да, слязоха, и бутаха трамвая! И той взе завоя!! На мен ми стана някакво много весело (:

- Бях в трамвай, който го бутнаха мъже, за да тръгне ((: А те самите хора, нещо бяха усмихнато настроени вече.

Тази неочаквано, спонтанно изникнала сплотеност.. някак стопляше студения ден <<студено-градски-отчужден>>
Сякаш хората се почувстваха за момент, отново заедно. И като искра на бенгалски огън отново беше запалила тяхното добро насторние.

През всички спирки, в които се возих, някаква ведрост се разхождаше в трамвая. И ми беше много приятно, нещо стана различно! Да не споменавам, че като чух ватмана и си помислих да сляза и да бутам с тях:))

2 Comments »

Цветът на Магията е първата книга на Тери Пратчет, която прочетох. Честно казано - не се бях сблъсквала с подобен автор.

Със неповторимия си хумор Тери Пратчет оставя много специфична усмивка на лицето ти.Доста хаплив, но по изключително деликатен начин..Нещото което прави с писането си, за мен може да се сравни само с ‘интелектуален гъдел’ . Макар да е доста срязващ на моменти, това си е съвсем заслужено.

Много се смях на един диалог от “Морт”, няма да преразказвам случката. Но като цяло в страница и половина се води диалог, който води до следните финални думи:

“- Значи не можете нищо, така ли? Доколкото разбирам, не притежавате абсолютно никакво полезно умение, замисляли ли сте се да станете учител ? ” .

Както и да е, ще оставя болезнаната тема за сега. Просто Пратчет пише адски свежо.. Помня, още един такъв момент, в който прихнах да се смея, тук го вадя от контекста, но няма начин. Минават си двамата главни герои от “Цветът на магията” през една местност с високо магийно поле, и в главата на нескопосаният магьосник изведнъж с ужас се прокрадва осъзнаването, че са в такова поле. И така, както паникьосано си говори със своя спътник за съмненията си, че наоколо се вихри много силна магия наоколо, един притичвах храст му казва: “Да, точно така е.”

След, което историята си продължава съвсем нормално.

Всъщност, това е един почти незначителен детайл, но просто ме изкефи. Друго нещо, което ясно помня беше начаото на продължението на тази му книга. То бе следното:

- Слънцето изгряваше бавно, сякаш се чудеше дали си заслужава труда.

Хм, просто ме кефи този човек.. Наскоро почнах да го чета, а вече почти три негови книги прочетох. Даже от “Цветът на магията” и “Морт” сиизвадих любимите изказвания.

Ето тук, споделям:

• “Ужасът му се беше изчерпал”.
• “Доброто и злото са едната страна на монетата, другата - Душеядецът “
• “Съсредоточил се беше да не полудее”

**> Хареса ми и начина, по който е структурирана книгата. Мног последователно те въвежда, и сякаш не те държи за ръка. Интересен ми беше и факта, че последната клава от тази му книга е “На ръба”. Там един воден трол, спасявайки нескопосания магьосник и първия турист в света на диска, от изпадане от ръба му казва:

“- Живея тук на Ръба цели пет години. Всяка нощ излизам и гледам надолу - но никога не скачам.

- Трудно е да събереш кураж тук, на Ръба.”

Темата за ръбовете по принцип на мен ми е любима. Някъде около този момент водният трол казва : (любопитенфакт е също, че водният трол, изграден изцяло от вода, се влияе, както приливите и отливите от луната. Това, което става при него обаче е че височината му нараства и намалява.)

• тук на Ръба си проличава от какво си направен.

–

Тери Пратчет пише за магия. Автор е на цяла поредица книги за света на диска.
Аз лично обаче, съм на мнение, че само един рационален човек, напълно отричащ магии и т.н. е способен да напише да пише така за тях. Иначе винаги се усеща тежест. - Когато някой се вземе твърде насериозно, независимо дали е с магиите или каквото и да било друго.

No Comments »