Freedom is my Home

I never saw a wild thing
Sorry for itself.

adFreeblog.org

A small bird will drop frozen dead
From a bough
Without ever having felt sorry for itself.

— D. H. Lawrence

- Modigliani -

СЕНЕКА ПОЗДРАВЯВА Луцилий

(1) Посвети се на себе си, Луцилий; другите кра­дат от времето ти, отнемат го, сам го пилееш - ти

стори тъй: пести го и го пази. Повярвай ми: част от времето ни ограбват насила, част ни измъкват неусетно, а част изтича просто така. И все пак най-позорно е да пилеем времето си от нехайство. Ако се замислиш, го­ляма част от живота си губим, ако нищо не вършим; още по-голяма - ако вършим нещата зле; целия си жи­вот - ако вършим не каквото трябва.

(2) Посочи ми кой придава някаква стойност на времето, кой цени деня, кой съзнава, че умира всекидневно?
Самоиз­мамваме се, гледайки на смъртта като на нещо пред­стоящо - голяма част от нея вече е отминала.
Годините зад гърба ни принадлежат на смъртта.

8.12.2007

Точно преди една седмица се докоснах до преживяването Пилоболус. Знаех, че са добри, но те бяха повече. Раздадоха се, на края публиката не спираше да ръкопляска, а аз бях в друг свят. Всичко имаше смисъл отново. Припомних как, когато преживееш нещо с някого, преживяване добива други измерения. Вече не е само събитие от живота ти, а връзка между теб и друг човек. Знаете защо се усмихвате, като че ли само вие и никой друг не може да го разбере.

Много беше силно, наистина.

В началото гледах леко скептично, когато водещата поне три или четири пъти каза “преживяването Пилоболус”, а не балет, трупа или нещо подобно.

Но после разбрах защо. Наистина беше преживяване.. Изключителен синхрон, закачливи и после дълбоки значения и смисли. Просто показаха “класа”.

Първо играха “Aquatica” - нежно произведение, в което е представена срещата на едно момиче с морския свят. В началото само с вълните, а после и с дълбините. От този момент потънах в изпълнението им и вече нямаше измъкване.

Възприятията ми се превърнаха в бял лист, по който те рисуваха с цветовете си и впечатленията, които оставяха по мен.

Слведваше ” Pseudopodia“, представена от една единствена танцьорка, която се въртя и премята по всякакви чудни начини с невероятна лекота, без да спира дълго време.
“Псевдоподия” означава фалшиви крака.

“Неозаглавено” бе третата постановка.

Аз най-много се смях на нея, защото ми беше неочаквано, това което се случи.. Както си се разхождат две викториански дами с дълги ролкли, изведнъж станаха много по-високи и си продължиха да се разхождат.. Естествено, бяха ги вдигнали на раменете си двама други танцьори, но това не се виждаше под роклите..

Накрая имаше препратка и към старостта, все едно зрителите са изгледали целия им живот и сега вече викторианските дами са възрастни.

Така и завърши. Двама танцьори легнаха по корем на земята, като краката и ръцете им бяха вдигнати във въздуха, а дамите облегнаха гърбовете си на тях и започнаха да се люлеят като на люлеещи столчета ” rocking chairs”.

“GNOMEN“. ~ Четвъртата постановка беше любимата за мен.

Тя е в памет на техния колега и приятел, Джим Бланк. Беше изпълнена от шестима мъже и тук най-силно усещам, че думите са ми слаби, за да изразя, какво направиха.
Първо всичките бяха заедно, премятаха се, подмятаха се. После се отделиха на група срещу един от тях, нападаха го, удряха го. Веднъж го завързаха така, че той ходеше на един крак и една ръка. После и петимата показаха стилизирано как го удрят с юмрук по глава, в този момент се чуваше звук от дрънване на камбана. След това всичките го хванаха от двете страни и го дърпаха в различни посоки. После той се опита да избяга, скочи в порив да полети, но не успя да се отскубне. Те го държаха за ръцете и краката. Последваха вариации на нещата, които описах отново и накрая двама го вдигнаха във въздуха. Той лежеше във въздуха само с по една длан на тила и краката от другите танцьори. След това само един човек го държа с две длани на кръста.

После той летя.

==

Разбира се последното беше само в моето съзнание. Но така го виждам и сега като затворя очи.

Мисля, че няма смисъл да обяснявам, че за мен това бе символно представяне на живота на човек.

“МЕГАВАТ” беше последната постановка.

Не е за всеки вкус, но на мен ми хареса.
Наистина се раздадоха докрай тези хора.
Просто се почувствах свръхжива, само докато ги гледах.

Беше много динамично, тресяха се, все едно ги застрелват, все едно са им пуснали електриески ток. Музиката беше съвременен индъстриал, но имаше и леко меланхоллични парчета на групи като Рейдиохед, показваха щуравото побъркано ежедневие и екзестенциалните преживявания на човек в него.

Накрая чувах коментари, че всичко било чудесно, само последното било ‘прекалено’, дошло им в в “повече”. Но аз не бях съзгласна, според мен имаше нужда точно от това.

Като цяло публиката беше във възторг накрая.
Тъпанчетата ми тупкаха с ритъма на ръкоплясканията.
Всички сърца да биеха с такава голяма сила, че чак имах чувството, че долявам резонансно кънтене в залата. Но може и да преувеличавам за последното, може да си е било само мое това усещане, че въдухът трепти от щастие, като обяснение в любов към живота.
Единствено съжалявам, че ю тюб ги няма точно тези постанивки, които споделиха в България.
Но ще давам линкове към техни неща, които си струват:

Пилоболус: Ideas come to life

Pilobolus

Имаме си котка на входа. Тя е цялата сивичка, дебела и добра. Мама винаги мисли, че е бременна, но едно животно не може да е постоянно бременно, нали? Е, аз не мисля че е. Просто си е такава, а е и глезотеща се.. На третия етаж има един стар диван, тя спи на него, когато й е студено. Освен това мърка, пърка и си показва коремчето, когато й е кеф. Ненаситна за ласки е.
Никога не й писва!.. След половин час може да покаже леки признаци на отегчение, може и да не ги покаже, но продължава да се гали! Няма такава котка : ) Тази вечер брат ми ме викна да сляза долу. Тя беше на първия етаж и се въргаляше върху един стиропор. Брат ми я гали, гали и тя най-накрая така се разтопи, че явно не можеше да се контролира и започна да се гали в нехо, да се отърква и у стиропора, като заедно с това се преобръща по гръбче, размята лапки пред коремчето и после пак стъпва на крака за нова доза погалване.

На много хора им е трудно да „оценят” например жест към тях, а не знаят че е така. Дават напред без да си дават сметка, че не оценяват усилията на някой друг да ги зарадва, да им дари усмивка. Не си правят труда да сменят собствената си точка в хоризонта на светоусещане с чужда точка на световъзприятие, да погледнат събитията от друг ъгъл. И така не оценяват доброто, защото просто не мислят за него понеже лошото е много по-лесно за забелязване ( и за усещане) . На всеки му е трудно да проявява емпатия, освен ако не му е навик, защото за нея е нужно даположиш усилие.
Но понякога е важно да го направиш.
Случва се да можеш да промениш света за някого.
А това не е малко.
= = = = = = = = =

Потокът

Двайсет и първи октомври е, вчера валя за първи път сняг и сега като вървя навън е мокро.
Времето се носи на такива вълни от спомени, че от време на време трябва да си напомням къде съм, за да не се отнеса съвсем. Сядам на една по-малко мокра пейка и правя безкрайни опити да прочета конвенцията за нематериално наследство на Еуро Юниона, но не успявам. Как човек да чете конвенция като са го заобиколили врабчета?
Има едно специално, което се отличава от другите. С бледо сини и жълти перца и е качулато. Всъщност точно на него доста време му се усмихвах, не само защото качулката ми изглежда като нагласена, (прилича на някое врабче-пънкар, което нарочно си прави ‘косата’ така), но и защото само то оставаше, когато другите врабчета отхвърчаха подплашени от нещо. Някаква сврака прелиташе като грачеше гръмко, и всички птичета сякаш ги отнасяше звуковата вълна, освен това.
И наистина ми беше симпатично това пиленце. Някакви хора обаче минаха и тогава вече то също си отиде. Отидох си и аз в своя си свят, след като минувачите ми разрушиха естествения поток на събитията
Затворих очи и възседнах килимче от мисли, което винаги ме води на различни места,
а аз всеки път гледам с разширени от възторг, скръб, почуда, затворени със смях или тъга детски очи.
Килимчето ме заведе при една рекичка и ме остави там. Каза, че когато е време сама мога да се върна. По право не точно ‘каза’, създаде звуци с нишките по някакъв странен начин, но аз разбрах, че имаше предвид, че ще намеря пътя обратно.
Изтупах го леко и тоси отлетя доволно.
Реката беше хубава.
Разходих се малко, харесах си местенце за съзерца и се настаних.

Седя покрай рекичката,
и времето ми си минава.
Мисля си, че е голяма заблуда хората да мислят за потока, като за нещо което е винаги там. Съвсем неправилно е поне по две причини.
Потокът може винаги да бъде там, но може и да не бъде. Всъщност почти сигурно е че в някакъв момент от времето ще го няма. Но да кажем разглеждат собствения си живот като мерило за ‘винаги’ и в този случай може и да са прави, за себе си поне, са. Обаче не са прави за нещо друго.
Казват си – то е поток, там винаги има вода – като че ли водата е една и съща.

А всъщност водата никога не се повтаря, винаги е разлина, друга.
Седя край потока и мисля за него като за живота – уж винаги го има, a е така за кратко с нас.
Там някъде винаги ще има живот, но ние никога няма да се повторим - точно като с водата.

Ние сме като капките в потока. Уж винаги потокът/светът е около нас, но така го виждаме само защото не гладаме от птичи поглед на времето.

Толкова за кратко сме тук, никога няма да бъдем отново и нищо няма да е напълно същото, дори ако се върнем назад. Дори, ако имаме клонинг, пак няма да изживее същото. И най-вече абсурдно е да мислим, че това друго копие на нашата идентичност ще бъде нашето ‘аз’. Дори само заради разичните атоми, които ни изграждат това ще бъде друг човек. The point is: Имаме само по един шанс за всичко..

. Изморявам се от безсмислена тъга и си потапям краката в потока.
Потокът проявява безразличие. На мен в началото ми е студено, но после свиквам. Гледам отражението си как ме гледа – млада, неопитна, все още с толкова много бледо-сини надежди.
Задухва вятър и усещам как докато си стоя тук и пак гледам какво не усещат другите, всъщност моето време минава.
Дните всеки ден намаляват точно както отливът взима песъчиките със себе си.
Но това не ме засяга. Не ми влияе на същността на дните.
Какво ако има някаква велика всевласт. Може и да не съм права, но ако говорим за съществуването, аз мисля, че просто нкакво взаимодействие е произтекло от законите на физиката и ние сме следствие от него.
Някакво далечно, най-вероятно забравено следствие. Или такова, но което дори не е било забелязано.
Но дори и да не е така, дори да сме ‘центъра на вселената’, както много ни се иска да вярваме, дори и да ни чака някакво бляскаво бъдеще, ако ‘човекът’ се развива рационално и хармонично и достигне до невероятни открития, които биха му дали сила да превръща материята в светлина и да се движи с нейната скорост.
Дори всичките изречния със сруктура ”ако успеем да” получат отметка, което действително е много тудно на много нива и дълбочини.
Не мисля, че има някаква сила, която да разсъждава по „Човешки начин”, с категории като смъсъл и обич. Така че дори да преодолеем законите на физиката, то бихме се превърнали в друга форма, на която д руги правила ще влияят, т.е. няма да сме ние, в чисто човешкия смисъл, с човешките проблеми и противочечия, които размърдват мозъците на ентусиастите. Ние ще сме мъртви, да приемем, че следващата форма ще е по-добра и възвишена. Всичко това е чудесно, наистина е, но просто няма да сме ние.

Заглеждам се в поточето. Потокът на живота ми, за който до скоро си мислех, че съм заскъсняла.
Но в същност май се оказа, че съм избързала.. Често ми е по-интересно да говоря с хора , които са с десетина-двайсет години по-големи от мен. Но не е само и до възрастта, има и хора близки до моята възрас, с които разговорите ми харесва.. Макар, че общуването има много различни измерения.
Понякога книгите са ми най-добрия приятел.
Не мога да го обясня. Пък и не е от такова значение в момента.
Потокът ме носи.
Най-накрая скачам.
И аз като дете се радвам на цветовете наоколо,
и на новите гледки. И се опиянявам от скоростта.
И докато успея да се огледам отново.. Разбирам, че хора, които са били винаги до мен, вече ги няма.
Внезапно си спомням си как съм отминавала камъните по течението надолу. Усещам, колко дяволски облагодетелствана съм, че съм все още съм тук, и най-вече, че съм била край ‘сравнително’ чист поток.
Постарям си, че съм щастливка, за да не се разпадна.
Защото дори и да зная, че някой хора са родени край застояли блата, и им се е наложило да ‘живеят’ в тях, а не са направили друг избор на живот, може би защото не са знаели, че е по силата на волята им да избират или пък по други причини.. Не зная защо, но мисълта, че има хора, които са по-зле никога не ми е помагала, а само ме е натъжавала. Знам, че има хора, които въобще не са имали шанс да се пуснат по такъв поток като моя, но както казах и казвам пак, това не ми помага.

Не ми помага на болката, че онези хораа, които са били до мен нищото ги е взело. Тъй както ще вземе и мен.

Продължавам по потока, но вече радостта я няма.

Първо си отива магията.
Детската магия, сещаш се – онази с цветовете.

После вярата.

Накрая не можеш да спреш да плачеш, но вече не искаш и да говориш за това.

И то не за друго, а защото вътре в теб е празно
Забравяш кой си. Изтриваш се с гумичка и те боли, докато го правиш. Но аради афекта от огорчението и отчаянието забравяш, че както имаш силата и избора да се изтриеш, така имаш избора да се нарисуваш отново – сам, такак както ти прецениш, че искаш да бъдеш.
Странното е че таки крехкост отвътре, която е изострена сенситивност към някои аспекти към света. И именно тази чувствителност, коят може да ни накара да се сринем, всъщност едната страна на монета, чиято втора страна е сила. Дълбока, постоянстваща както болката сила, с която се усмихваме на света, защото сме избрали да виждаме и другата му страна.
И макар да сме част от поток, който ни води към края ни. В този поток на времето можем да бъдем капчици, които обичат живота. Той е единственото, което имаме.
Но понеже животът не е нещо, което можеш “да имаш:, постоянно плащаме цената, за “да бъдем”.
Това е изборЪТ, който сам всеки прави към живота си.

Винаги, когато ида в парка виждам някаква случка. Веднъж детенце носи букет пъстри есенни листа, стиснати в малките си длани.
Друг път някое момиченце играе с баща си на футбол, топката самоволно идва при мен, но аз я връщам на играта им, и то винаги точно.))
Винаги, винаги виждам нещо, което ми прави впечатление и мисля за него после или просто оставя усещане в мен.
Имам чувството, че никой не вижда както мен. Дали съм права? Странно е да усещаш света по толкова много и различни начини.
Много съм разсеяна. Прекалено много, може би е защото искам да обърна внимание на всичко.. ;):-)

Вървя между дърветата и се вглеждам в падналите им листа.
Толкова са съвършени. Като кестените.
Стъпвам по тях, без да искам да го направя. А те са толкова много и красиви beautiful or ugly,they are both perfect,
intact or partially destroyed. They’re just perfect.
Like the hearts of all men. They are true.

Те са истински, такива каквито са.
Сънувах през нощта, че пиша песен за мечтите си. И точно преди да ме дръпнат в царството на сънищата, си визуализирах заглавието ” My dreams are for everything”, или на български ” Сънувам мечти всякакви”..

Mислех си, че са като всичките ми мечти, съвървения килим, в който обаче трябва да се въргаляш и да не спираш да се усмихваш, а не да ходиш по него. Но, ех.. хора. Не биха рабрали, че същността на лудостта ми е красива и ценна като самия живот.

Има едни специални моменти, в които чувствам, че съм проводник на енергия. Чувствам се като някакво малко съдче, което ако си отвори сетивата, енергията свободно минава през него.
В един друг ден, подпряла съм се аз на розовия крокодил и чета интересна за мен книга.
Вляво от мен едно момченце се е качило на прекрасните кубчета и държейки чадър се кани да скача. Момченцето заявява на дядо си: „Никога няма да скачам с парашут!”, с което ме връща назад седемнайсет години при мой спомен с дядо. Беше ме качил на най-високата от три неработещи чешмички в парка на Свободата и ме караше да скоча. Аз го гледам и му викам: „Не!”, той ми казва: „Аз пък си тръгвам тогава”. „Бъди мъжко момиче и скочи!”. На мен ми е на акъла да не му вярвам, казвам си – „Той е дядо, значи е нещо по характер като бабите. В такъв случай никога не би ме оставил”.
Да ама не, реалността си прави шега с мен. Викам го, но той не се връща. Гледам го как се отдалечава, става все по-малък и все по-малък. Обръща се веднъж два пъти, но само толкова, няма и бегли признаци да е променил намеренията си! Иска ми се да ревна, но скачам. Търча при него със скоростта на светлината, скачам му на врата и съм най-щастливото момиченце на света! Бях преодоляла себе си за първи път. Бях превъзмогнала стаха и бях „мъжкото момиче на дядо”. Предполагам, че ми казваше така, защото искаше да бъда по-смела. На брат ми пък ми даваше пари за всяка раничка, от която е текла кръв – 1лв. за малка раничка и 2лв. за голяма. Хаха. Невероятен човек !

Господинът ми по литература, тук би казал, че текста ми е разпилян. I’m not a teacher, I’m a dreamer. And maybe the best dream for the teacher is to teach the others how to dream..

И той наистина е такъв. Това са парченца
p a r t i c l e s : p a r t i c l e s , през които чувствам света. Но аз не искам да ги подреждам и не е от мързел дори. Начинът, по който светоусещам живота не е подреден, те са мигчета. Мигове, безценни като живота. Мисля, че ако те биха били структурирани, нямаше да са толкова ценни, защото нямаше да са спонтанни. А това е голяма част от чара на събитията.

I dream all kids of dreams.. Не се изчерпвам (светоусещането ми) само с тези на въображението, като прекрасните творби на Yerka, в моето съзнание ги има и тъмните и мрачни, хващащи те за гърлото тонове, при които дори нямаш сили да заплачеш, а би искал.. но ги има и светлинно-перестите форми на въображението. Има ги и двете. И едното е не по-малко от другото. Ето и един друг любим художник, който много дълго обичах. Мултимедийните решения и музиката към страницата му, винаги са ме грабрали, като бяла птица(не гълъб, щъркел или чайка,) която лети в мрак. Тези поляци са.. beyond description.. My favourite:Zdislav Beksinski
И докато човек не ги сглоби и двете в една картинка, колкото сълза, толкова и усмивка, колкото тъжна, толкова и щастлива .. не би могъл да ме разбере истински.

Can you feel me? То моето цялото е просто едно светоусещане.

Вчера гледах един филм, който бях гледала като дете. “The Devil’s own” Става дума за Ireland, IRA и хората. Филмът е тежък, и ми хареса въпреки всичките негативни мнения, които изчетох в нета.
Не искам да го разказвам, но много се ядосах вчера, когато бяха объркали последната реплика. Става дума за сцената, в която главния герой умира. Tя беше преведена като ” Ние с теб никога нямахме шанс”.
А оригиналната е: ” You and i, we never really had a choice”.

Цифричките не са подредждане по любимост, а по-скоро по поредност на гледане, но не винаги ;). Колкото по-нагоре са, толкова по-скоро съм ги гледала.

1. Sweet November
2. Beyond Borders
3. The Matrix I, II, III
4. Fight Club
5. Пианистът
6. Girl, Interrupted
7. Тhe Million Dollar Hotel
8. Faraway, so close!
9. GIA
10. Leon
11. The Devil’s own
12. Until the end of the world
13″What dreams may come to” - ”В какво се превръщат мечтите?”
14. BARAKA
15. “Coffee and cigarettes” с Alberto Begnini:)
16. “Into the wild”
17.“Ashes and Snow”
18. Edward Scissorhands
19. Requiem for a dream
20. Immortal Beloved
21. Modigliani
22. Foxfire
23. Момчето си отива
24. The Fountain
25. Arizona Dream
26. Boys don’t cry
27. My Blueberry Nights

Разбирането, утвърждаващо идеите на Лутер и Калвин, а също и на Кант и Фройд, е: егоизмът е идентичен с чувството да обичаш себе си. Да обичаш другите е добродетел, да обичаш себе си е грях. Освен това обичта към другите и обичта към себе си взаимно се изключват.

Теоритически сме изправени пред заблуда, свързана с природата на обичта. Поначало тя не е “причинена” от даден обект, а е “плаващо” качество на едно лице, което само се актуализира с определен “обект”.
Тя не е “афект”, а активно устремена, вътрешна приобщеност, чиято цел е щастие, растеж и свобода на нейния обект. Обичта е готовност, която по принцип може да се насочи към всяко лице или обект, включително и към самите нас. Изключителната обич сама по себе си е противоречие. Неслучайно определено лице става “обект” на нейната изява. Факторите , на които се дължат специфичният избор в това отношение, са многобройни и сложни, за да бъдат разглеждани тук. Същественото е обаче, че обичта към даден ”обект” е само актуализация и концентрация на „плаващата” обич към определени лица. Тя не се покрива с идеята за романтична любов, според която има само един единствен човек в света, достоен за нея, и че влюбеният изоставя чувството си за близост с всички останали. Обич, която може да се изпита единствено към едно лице, показва именно поради този факт, че не е всъщност обич, а садо-мазохистична привързаност.
Принципното одобрение, съдържащо се в обичта, е насочено към обичаното лице като въплащение на основни хуманни качества. Обичта към един човек изисква обич към човeка изобщо, която както често се предполага, представлява една абстракция, конкретизираща се „след” влюбването в съответното лице, или обогатяване на изживяното по принцип чувство с определен „обект”. Обичта изобщо е предпоставка за конкретна обич, макар че генетично възниква при контакта с друг индивид.
От това следва, че моето Аз по принцип е дотолкова обект на моята обич, колкото и всяко друго лице. Утвърждаването на моя собствен живот, щастието ми, моята свобода и развитие се корени в една принципна готовност и способност за подобно отношение. Щом личността има тази готовност, тя също така може да я прояви и към себе си. Ако е в състояние да „обича” само другите, тя изобщо не е способна да обича.

- -
Erich From

Сутрешната роса пада по неин си специален начин. Малко облаче дим пълно с капки стои над тревата и я целува. И като се насити на целувките си отива, но й оставя спомен evidence that it was real. всичките капчици по събудената земя не са сбогом, а само обещание, че ще се върне скоро. Всеки ден си отива.. и всеки ден се връща, през нощта кой я знае росата къде се пилее, но на сутринта е въплъщение на свежест. Но и точно затова връзката им е издържала толкова стотици и хиляди години, защото не са постоянно заедно.
Заедно са да се вдъхновяват и подкрепят, но и са свободни да дишат.
Защото всички отношения, дори да не само любовните, имат нужда от въздух. Всяка връзка трябва да диша, само така може да живее. А живота.. в живота по-голямо щастие няма от споделянето на свободата на друго човешко същество с твоята. Но това е друга тема..

**
Хм, понякога блъсканицата в рейсовете не е чак толкова ужасна, да си призная честно за пръв път виждах как пада росата. И най-вероятно нямаше да я забележа, ако не бях чула двете хлапета в рейса.

Днес пък се качи някакъв образ, хубав мъж симпатичен беше. Изглеждаше ми над 35-38, няма значение. Та в рейса беше върховната блъсканица не е истина.. Много специфично усещане е когато нечии устни са на 5 сантима от твоите, но както и да е, и това е друга тема.

Та.. в рейса явно имаше някакъв познат на тоз типаж и му вика ” Оо, Освалдо Риос* !”
И той: ” О! Ама ти тука ли си бил.. Salam aleikom” , и след малко пак се обади, да каже че пук от тоя автобус трябва да ни пратят направо в балетната школа. (което си беше съвсем вярно)
Не знам защо се смях, но се смях много. Не знам и защо винаги ми харесват мъже, които ми говорят тотални простотии.. (?) В смисъл - не еднообразни.

Оня ден един колега се оплаква, че при него все идвали шофьори-педали. И аз му възразих, че е много малко вероятността всички да са педали. Пък!
Той не се съгласи.. ама негова работа, да става майтапа. И ми вика, ако дойде някоя госпойца засукана да ми я пратиш на мене. Чу ли? - вика, ама само като я видиш някаква мисирка засукана, и на мене даваш!
Не знам защо ми стана страшно смешно.. ..Мисирки не бяха ли жените дето гледат гъски?

Аз всъщност днеска имам лош ден. Абсолютния кошмар. Но не ми се пише за това.
Хубавите неща трябва да се споделят.
Лошите, докато не те убият - трябва да се забравят. (или поне не да мислиш за тях постоянно)
И в тази връзка, към хубавите неща де, отпреди два-три дни ми се щеше да опиша едно усещане.

Както си слушах японска музика в часа за забравяне на лошите неща в едно клубче наблизо, и едно упражнение много ми хареса как го описваше. Бяхме застанали в поза лотос, които можеха.**
Инструктурката каза да си повдигнем ръцете нагоре с длани над главата, и да си представим, че над нас има водопад.
Хубаво е.

А пък и като от уредбата струи отпускаща музика. Тихичка, хармонична, и сякаш душата ти се изливат от тялото, и изприпква, танцува и подскача навсякъде, докато най-накрая се прибере вливайки се в глинения съд на мелодията. И застане там в нейната форма.
Докато ги правех упражненията и си мислех за емоциите на жените. Всичко идва от жлезите нали.. поне така казва Пратчет.
Някакви тотални амплитуди в настроенията. Все едно настроението ни е топче а пинг-понг.
усещаш всичко някак по……… близо.

Понякога много ме е яд на тия сривове - изведнъж от пределно ярко всичко става в черни краски, а хората са силуети от многопластово сиво. А друг път съм благодарна за тази чувствитлност.
Какви шашави неща помня..
Ето например това : Помня, вчера когато една пеперуда си разпери крилата точно в миглите ми, беше странен сблъсък.

* За който Освалдо Риос не е познат, това е сладникавия главен male от сапунения сериал “Касандра”, от навремето.

**повечето бяхме в полулотос, ама то е мн по-лесно. Така ми се ще да успея някой ден, но просто не съумявам да си кача петите над колената.