Случки в парка
Винаги, когато ида в парка виждам някаква случка. Веднъж детенце носи букет пъстри есенни листа, стиснати в малките си длани.
Друг път някое момиченце играе с баща си на футбол, топката самоволно идва при мен, но аз я връщам на играта им, и то винаги точно.))
Винаги, винаги виждам нещо, което ми прави впечатление и мисля за него после или просто оставя усещане в мен.
Имам чувството, че никой не вижда както мен. Дали съм права? Странно е да усещаш света по толкова много и различни начини.
Много съм разсеяна. Прекалено много, може би е защото искам да обърна внимание на всичко.. ;):-)
Вървя между дърветата и се вглеждам в падналите им листа.
Толкова са съвършени. Като кестените.
Стъпвам по тях, без да искам да го направя. А те са толкова много и красиви beautiful or ugly,they are both perfect,
intact or partially destroyed. They’re just perfect.
Like the hearts of all men. They are true.
Те са истински, такива каквито са.
Сънувах през нощта, че пиша песен за мечтите си. И точно преди да ме дръпнат в царството на сънищата, си визуализирах заглавието ” My dreams are for everything”, или на български ” Сънувам мечти всякакви”..
Mислех си, че са като всичките ми мечти, съвървения килим, в който обаче трябва да се въргаляш и да не спираш да се усмихваш, а не да ходиш по него. Но, ех.. хора. Не биха рабрали, че същността на лудостта ми е красива и ценна като самия живот.
Има едни специални моменти, в които чувствам, че съм проводник на енергия. Чувствам се като някакво малко съдче, което ако си отвори сетивата, енергията свободно минава през него.
В един друг ден, подпряла съм се аз на розовия крокодил и чета интересна за мен книга.
Вляво от мен едно момченце се е качило на прекрасните кубчета и държейки чадър се кани да скача. Момченцето заявява на дядо си: „Никога няма да скачам с парашут!”, с което ме връща назад седемнайсет години при мой спомен с дядо. Беше ме качил на най-високата от три неработещи чешмички в парка на Свободата и ме караше да скоча. Аз го гледам и му викам: „Не!”, той ми казва: „Аз пък си тръгвам тогава”. „Бъди мъжко момиче и скочи!”. На мен ми е на акъла да не му вярвам, казвам си – „Той е дядо, значи е нещо по характер като бабите. В такъв случай никога не би ме оставил”.
Да ама не, реалността си прави шега с мен. Викам го, но той не се връща. Гледам го как се отдалечава, става все по-малък и все по-малък. Обръща се веднъж два пъти, но само толкова, няма и бегли признаци да е променил намеренията си! Иска ми се да ревна, но скачам. Търча при него със скоростта на светлината, скачам му на врата и съм най-щастливото момиченце на света! Бях преодоляла себе си за първи път. Бях превъзмогнала стаха и бях „мъжкото момиче на дядо”. Предполагам, че ми казваше така, защото искаше да бъда по-смела. На брат ми пък ми даваше пари за всяка раничка, от която е текла кръв – 1лв. за малка раничка и 2лв. за голяма. Хаха. Невероятен човек !
Господинът ми по литература, тук би казал, че текста ми е разпилян. I’m not a teacher, I’m a dreamer. And maybe the best dream for the teacher is to teach the others how to dream..
И той наистина е такъв. Това са парченца
p a r t i c l e s : p a r t i c l e s , през които чувствам света. Но аз не искам да ги подреждам и не е от мързел дори. Начинът, по който светоусещам живота не е подреден, те са мигчета. Мигове, безценни като живота. Мисля, че ако те биха били структурирани, нямаше да са толкова ценни, защото нямаше да са спонтанни. А това е голяма част от чара на събитията.
I dream all kids of dreams.. Не се изчерпвам (светоусещането ми) само с тези на въображението, като прекрасните творби на Yerka, в моето съзнание ги има и тъмните и мрачни, хващащи те за гърлото тонове, при които дори нямаш сили да заплачеш, а би искал.. но ги има и светлинно-перестите форми на въображението. Има ги и двете. И едното е не по-малко от другото. Ето и един друг любим художник, който много дълго обичах. Мултимедийните решения и музиката към страницата му, винаги са ме грабрали, като бяла птица(не гълъб, щъркел или чайка,) която лети в мрак. Тези поляци са.. beyond description.. My favourite:Zdislav Beksinski
И докато човек не ги сглоби и двете в една картинка, колкото сълза, толкова и усмивка, колкото тъжна, толкова и щастлива .. не би могъл да ме разбере истински.
Can you feel me? То моето цялото е просто едно светоусещане.
Вчера гледах един филм, който бях гледала като дете. “The Devil’s own” Става дума за Ireland, IRA и хората. Филмът е тежък, и ми хареса въпреки всичките негативни мнения, които изчетох в нета.
Не искам да го разказвам, но много се ядосах вчера, когато бяха объркали последната реплика. Става дума за сцената, в която главния герой умира. Tя беше преведена като ” Ние с теб никога нямахме шанс”.
А оригиналната е: ” You and i, we never really had a choice”.