Представете си как едно самолетче лети в далечината. Камерата показва лицето на човек в близък план, 3/4 от екрана са заето от него. Малкото самолeтчето минава в останалата четвъртинка от кадъра и успявате да разберете от видяното само, че то се е скрило зад главата на човека. Но дали в вътре в нея или просто се е скрило, продължавайки пътя си зад него? - не е ясно.
Човекът започва да лети, и погледа ви се плисват картини с доста приятен ракурс - от птичи поглед. Виждате ежедневни сцени, хора на пазар, виждате и небето нощем, движите се над сгради с преплетени като вени улички. Разклоненията на мисълта ви се разпръсват и протягат, за да се докоснат до небето.
Представихте ли си ? И всичко това е само един миг.
А сега си представете път, шосе, една кола, а под средата й минава бялата линия, разделяща двете платна. Камерата е ниско, снима като че ли отдолу нагоре предната част на колата. Променя ъгъла още по-надолу, кем земята. Вече виждате само бяла линия на черен фон. Линията криволичи, но го разбирате чак когато камерата се вдига. Камерата се вдига и осъзнавате, че бялата линия всъщност е пулс от кардиограма.

Това е силата на киното . Да прави избори какво да ни покаже, да изразява светоусещания и идеи. Точно както ние правим в живота - опреденляме границите, избирайки нашия личен смисъл.
Това е силата на киното - да изразява конкретни идеи, да позволява интерпретации, и може би да цели такива, но в определени граници.
Сравнението, за което се сещам е с хаотичните картинки в интернет напр. - разликата меду свобода и свободия.

За съжаление не на живо, слушах интервю с германския режисьор - Вим Вендерс. Едно момче, опратор, му каза че от дълго време го терзаел един въпрос, и мисли че може би точно той е човекът, на когото трябва да го зададе.
Попита го, когато ‘младите’ правят филми, дали трябва да се заглеждат в ‘старото кино’, за да се учат. Или да вървят по своя път, търсейки нови неща.
Отговорът, който получи беше ” И да и не”.
Посъветва го, ако има силна визия за даден филм, за това как трябва да изглежда - да се довери на себе си. Да я последва.
Други хора обичат да се учат, за да използват предадените им знания, да се учат от тях.
Думите му приемам като съвет и към себе си.

Вендерс каза и нещо друго обаче “Аз лично предпочитам филми, които не са се учели от други филми”
самобитни, може би е имал предвид..
.. де да зная.
Пиша сега и заради друго нещо, което ме човърка от известно време. Един скъп за мен човек, често ми казва че ширината на културата, която притежаваме не е голяма. Това пределно го съзнавам, но не мисля, че трябва да ми го казва. Често забравяме, това което вече имаме. (не се обиждай, ако четеш. Просто имах нужда и да го напиша, след като вече съм ти го казвала)
Та..Ако представим нещата като координатна система:

То повечето хора владеят ширината. Не много хора я владеят наистина добре, ала нейно свойство е че не можеш да имаш огромна ширина - без дълбочина. Ширината поражда дълбочина. Дълбочината е аналитичната мисъл. - Да съзнаваш какво се случва, да можеш да наречеш нещата с имента им. Защото , в крайна сметка - само тези неща, които си в състояние да назовеш по име съществуват в твоя свят.

Това, което мога да кажа за себе си е, че съм гъвкава и аналитична, и съм способна да различа доста неща, когато ги видя. Но за сметка на това имам други сериозни кусури на характера. И въпреки тях доста често се усмихвам. На хората, и на страхотно много други неща.
Трябва ли да ми се повтаря постоянно - нещо което знам - че не съм довела до бая високо нивото на интересите си. Защо все от мен се очаква повече, нима хората около мен са толкова ненаблюдателни, че не забелязват, че това притискане да ‘побързам’ със .. всичко, всъщност задълбочава точно най-големите кусури в мен.
Понякога е хубаво да се качваш по стълбите, без да бързаш. Понякога чара е в това да се оглеждаш. Хубаво е да бързаш.. но не всеки път. Така или иначе стъпалата свършват в някакъв момент. Защо просто да не ти е кеф, че се качваш?
Ще си вървя по своя си път, и хич не ми пука, че съм ‘неграмотна’ за много неща. В крайна сметка, мисля че “имам ясна концепция за живота си, ” без да съм вкопчена в нея.
Понякога трябва да си като сито, което само решава колко да се широка мрежата му от телчета на различни места. Да оставим животът, сякаш хрърляйки зарчета да прецени кой точно прашинки да останат в нас, и кои да изпаднат извън.
Освен това, в крайна сметка - фактор, който масово хората забравят с мен е възрастта. Все пак аз не съм на четиресет, като някой хора, чиито енциклопедични знания, и най-вече светоглед уважавам. И дори да има хора, признавам, на моите години с много по-широка култура и доразвите интерси. Не мисля, че това би трябвало да ме разстройва.
Нали всеки трябва да си намери своя начин да диша! И мисля, че е проява на класа и сила и още мн други качества - ако не само си способен да му се радваш искрено заради това, което е. Но и ако му го казваш. И макар самите ние да чувстваме много неща, когато се достигне до емпатия, до това някой да положи усилие за да усети какво е времето в някой друг, тогава просто не ни пука. А има неща, които трябва да се правят. Както това винаги независимо от всичко, да помниш че не трябва да наказваш детето си без причина. |това беше само пример|

Аз не познавам Вим Вендерс, но можах да го разпозная, когато го видях.
Това ми е достатъчно засега. (Искам да го познавам, и ще го направя с времето!)
Не искам никакви стени от сравнения да притискат гърдите ми.
Искам свобода. Не само това, обаче.. искам да Споделям Свободата си като поточе, рукнало от планина. не искам да ме заграждат като изкусвен язовир в бент. Както и да е.
Нещо твърде много се разписах пак. Мисълта ми беше 1. за киното и последователността, която налага|дава шанс за по-цялосен израз на идея|
2. За свободата и креативността
3.за своя начин да дишаш
4. мисли/чувства, сила на въздействие.

Винаги, когато чуждата креативност се излива върху ни е - като дъжд - неприятен и любим за различните хора.
И макар всичко това да е на ниво асоциации. Нима спонтанната усмивка не е също точно това ?
Нима не е необходимо и значителна доза майсторство за това да можеш да се отпуснеш по течението, след като вече знаеш какво е да не го правиш.
Чувствата са това, което ни въздейства най-често много по-силно .