Понякога си мисля за Петя Дубарова и всеки път сякаш сън скитник, който се завръща у дома. В един дом, който не го е имало, освен в моето съзнание. Където нетленната материя на мечтите се сплита с нишката на спомените и изгражда свой си свят. И този детски свят е не по-малко реален от реалността, защото аз вярвам в него. Така съм избрала.

Доста пъти съм си мислила по въпроса. - Когато си дете и всичко е по-цветно, по-ново и непознато-вълнуващо. И като порастваме този свят е разстрелян на барикадата от сивата ежедневна рутина . Защо да го правим ? Защо да го онищожаваме..

Той, този свят си е реалност, която си я има, а ние искаме да я премахнем като с разочаровани очи я гледаме, и с цинична огорченост й говорим, че не е истинска. Като че ли ни е лъгала..

Не мисля, че това е правило.

Не мисля, че единствения начин да се изгради нова представа за света е да се разрушава напълно старата.

Представям си ги като гледане през сферични призми. Едната е по-малка. Тя е детската. Защо да не си я запазим целичка, в другата. Другата е голяма и разумно-студена. С нея усещаме отчуждението от света. С нея обаче сме много по-прагматични, помага ни да се справяме с ежедневието.

Ала с малката сфера чувстваме. Ако я няма нея, няма ги и детските цветове.. Те могат да живеят в хармония, убедена съм.

Вярвам, че може да съществуват чувстващи същества, без да са наивни. Вярвам, че вярата и че животът са хубави неща в своята същност.

Не можем да сме пълноценни, без двете сфери.
Като че ли спомените като мъгла се оплътняват и ме връщат в детския свят, в онази чудновата цветност, през която децата виждат света.. в която лясточиците да режат коприната на небето е нещо съвсем нормално, и с такава лекота: ” .. устните, косите ми изтръпват като сняг. А да си горещ и снежен е чудесно нещо. Да си цяла снежна, ала топла пак .” - се случват всякакви чудни неща - ” - Причаква ме зад ъгъка дъжда, и близва ме с дъжха си като пламък .”

Завръщам в забравила в нейното царство, което всъщност е и на всеки от нас, ако му позволим да бъде..

Давам си сметка, че вероятно звуча срашно наивно, но това е само за хората, които ме слушат само с ума си. И все си спомням това нейно ” Да не позволя да ме досегнат ” - сякаш е усещала, че света губи цветовете си.. И все ме гложди ” Нима ние вече не сме позволили? ” - Не ние просто не сме за нейния приказен свят. Нашият свят не е такъв.

Понякога си мисля, че Петя e разбрала, че си отиваш понякога много повече, когато останеш.

Детство

Аз слънце по ресниците си нося

и вятър попротегнатите длани,

итичам пак усмихната и боса

по камъчета бели и огряни .

Дърветата коси зелени свеждат - платна издути, бели -

очите ми усмихнати поглеждат,

поглеждат ме и птици, полет спрели.

Аз тичам като птица волнокрила,

по-бърза от лъчите, ветровете,

и бисери на радост в мен е скрила,

на детството най-хубавото цвете .

==>Още две нейни стихчета: Петя за морето , дъжда, и не само.