Freedom is my Home

Когато сънищата се преплитат в плетеницаата на подсъзнанието. И си играе като с тях коте с кълбе. . .Случва се и денем си спомняш какъв е бил съня|ти.
Странно ми е как понякога ‘пресънувам’ изживени вече случки.
Или по-скоро как усещането се повтаря, но преплетено с нови нюанси.
Нови са, защото чувството за тяхното преживяване винаги е различно, в зависимост какви други усещания са го предшествали.

Понякога затварям очи, и си представям случките като цветове. Така мога да кажа какъв цвят е бил денят ми. Преобладаващият.. е този който оставя тежестта или лекотата си върху теб.
Но за мен цветът въпреки всичко не е най-важен. Не е това, което е значимо. Значимото е -
От каква материя е денят..
..Смисловата материя, която изтъкава душата ти. Дните са като стан, и макар и много цветове, нишката на смислите е единственото, което остава вътре. Тази нишка те изгражда.
Сам можеш да избереш как да се изплетеш. Дали с едра плетка, с бримки направени набързо-набързо, или с внимателна плетка - с тънки, близки възли. В крайна сметка, няма за къде да прибързваме.
В крайна сметка- всичко-целият живот, може би е въпрос на възприятие.

Както беше казала Маргарет Тачер: ” Никой не може да те унижи без твое съгласие”.
Това може да бъде съотнесено и към възприемането на дните.

Ние си избираме нишката - дали ще бъде вълнена или копринена, или защо пък не памучна?
Друг път си представям, че съм бял лист хартия, и животът рисува по мен.
Рисунъкът може да бъде гладък, грапав. Трети са просто с много специфичен релеф на мисли, които остават отпечатъци по теб. (Когато има такъв релеф, цветът на деня е без особено значение).
Даже съм написала разказ на сходни теми “Seeing colours” се казва.
Хмм, може някой ден да се реше да си кача писаниците тук, но няма да е в скоро бъдеще. Хмм, пак, ще видим.
Темата ми тук беше за сънищата, пък аз както обикновенно се оставих на вятърът в главата ми да ме отнесе където пожелае.
Но се връщам на темата.. за сънищата. 1.в. е когато сънуваш нещо, коео си преживял. - все едно го преживяваш по нов начин.
2.в Това е което наричам “Dreaming reality”.
To e точно все едно.. все едно да сънуваш, докато си буден.

Като например когато тази есен вървях и почти затъвах в шумата (единственото нещо, в което нямам против да затъвам), и си представях как листата са всъщност морски звезди, и как ако се отпусна назад, и ще мога да плувам по гръб в тях, като на морето.
Знам, знам, че са глупости. Ама е хубаво да има и глупости в живота на човек!

Както веднъж ми каза един друго обичано същество: “Не ми трябват наркотици, Идея нямаш в какви филми сама се вкарвам.”
Аз я рабирам.
И аз като затворя очи, и всички си мислят, че все още съм там..

==
Цунами

Отворих очи изпълнена с натрапчивото усещане за факт, който знаеш, и който
изисква действие от теб.
Просто защото вече го знаеш - независимо дали си искал да научиш, или не си имал избор.

Живеех някъде край океана, беше късна есен и въздуха трептеше по специфичния за есента начин.
Обаче този път нещо беше различно.. Знаех, че предстои огромно бедствие, и опасността е надвиснала толкова наблизо, че сигурно и 10 минути време нямам.
Не знам как го усещах. Но бях сигурна.
С точно онази увереност, която човек изпитва, когато е проверил нещо, а и не му се случва за първи пъта наблюдава как действията се стичат едно след друго, свързани като в индийска нишка.
10-15 човека ми повярваха, и това не знам защо. Няколко от тях вяло си признаха, че и те са имали подобни ‘усещания’.
Чувствах как вълната се надига, и вече се движи към нас. Сякаш за миг пренасях зрението си на друго място.
Скрихме се.
Почувствах леко, напрегнато спокойствие, ако въобще е възможна такава емоция.
След миг се огледах къде сме се скрили и едва не припаднах от изненада, и от удара на собствената си ръка по челото.
Бяхме се скрили под 2 спирки!
Не съм ли могла да се сетя за някакво по-смислено място ?!?
Вълната вече идваше.
Вече я чувах*.
Огледах се - за мое очудване спирките изглеждаха стабилни. - Доколкото е възможно за спирка, беше със стабилни основи, а наоколо (като че преднамерено оставени) имаше вериги, с които да се завържем за основите.
Изведнъж се сетих, че имам кислородни маски на 10тина метра. Трябваше да ида, защото дори и да не ни потрошеше, имаше сериозна вероятност да нямаме въздух за известно време. >;)
Затичах се.. стигнах до тях и ги взех&дадох на хората от другата спирка. Направих няколко крачки към тези от моята и усетих първия порив на Цунамито да се издига над мен. Водата вече бе стигнала над коленете ми, а гребенът на вълната се извисяваше точно над главата ми. Нивото на водата се вдигаше и вече беше до кръста ми, и аз реших че нямам друг избор, освен да се гмурна и да преплувам направо през вълната до наш’та си спирка.
Водата ме пое и потънах в някакъв миг безвремеие.
Не знаех какво се случва, просто се оставих на живота. Пуснах всичко.. (освен кислородните маски).

Плувах, и нищо не виждах от бялата пяна. Някакви мехурчета се стрелкаха безумно.С движения толкова определени по посока, колкото и тези на атомите. После водата спадна.
Разбрах, че това е била не толкова силна приливна вълна преди най-голямата.
Бях почти близо до нашата спирка, и вече им подавах кислородните маски, когато някакъв мъж ми вика (звъкът от вуланата беше още силен) :”- Можеше да се справиш и по-добре.”
Аз се ядосах**
” Направих всичко, което можах копеле, какво искаш от мен ?!?

Отворих очи с бунтуващо се изражение на лицето.

Представете си как едно самолетче лети в далечината. Камерата показва лицето на човек в близък план, 3/4 от екрана са заето от него. Малкото самолeтчето минава в останалата четвъртинка от кадъра и успявате да разберете от видяното само, че то се е скрило зад главата на човека. Но дали в вътре в нея или просто се е скрило, продължавайки пътя си зад него? - не е ясно.
Човекът започва да лети, и погледа ви се плисват картини с доста приятен ракурс - от птичи поглед. Виждате ежедневни сцени, хора на пазар, виждате и небето нощем, движите се над сгради с преплетени като вени улички. Разклоненията на мисълта ви се разпръсват и протягат, за да се докоснат до небето.
Представихте ли си ? И всичко това е само един миг.
А сега си представете път, шосе, една кола, а под средата й минава бялата линия, разделяща двете платна. Камерата е ниско, снима като че ли отдолу нагоре предната част на колата. Променя ъгъла още по-надолу, кем земята. Вече виждате само бяла линия на черен фон. Линията криволичи, но го разбирате чак когато камерата се вдига. Камерата се вдига и осъзнавате, че бялата линия всъщност е пулс от кардиограма.

Това е силата на киното . Да прави избори какво да ни покаже, да изразява светоусещания и идеи. Точно както ние правим в живота - опреденляме границите, избирайки нашия личен смисъл.
Това е силата на киното - да изразява конкретни идеи, да позволява интерпретации, и може би да цели такива, но в определени граници.
Сравнението, за което се сещам е с хаотичните картинки в интернет напр. - разликата меду свобода и свободия.

За съжаление не на живо, слушах интервю с германския режисьор - Вим Вендерс. Едно момче, опратор, му каза че от дълго време го терзаел един въпрос, и мисли че може би точно той е човекът, на когото трябва да го зададе.
Попита го, когато ‘младите’ правят филми, дали трябва да се заглеждат в ‘старото кино’, за да се учат. Или да вървят по своя път, търсейки нови неща.
Отговорът, който получи беше ” И да и не”.
Посъветва го, ако има силна визия за даден филм, за това как трябва да изглежда - да се довери на себе си. Да я последва.
Други хора обичат да се учат, за да използват предадените им знания, да се учат от тях.
Думите му приемам като съвет и към себе си.

Вендерс каза и нещо друго обаче “Аз лично предпочитам филми, които не са се учели от други филми”
самобитни, може би е имал предвид..
.. де да зная.
Пиша сега и заради друго нещо, което ме човърка от известно време. Един скъп за мен човек, често ми казва че ширината на културата, която притежаваме не е голяма. Това пределно го съзнавам, но не мисля, че трябва да ми го казва. Често забравяме, това което вече имаме. (не се обиждай, ако четеш. Просто имах нужда и да го напиша, след като вече съм ти го казвала)
Та..Ако представим нещата като координатна система:

То повечето хора владеят ширината. Не много хора я владеят наистина добре, ала нейно свойство е че не можеш да имаш огромна ширина - без дълбочина. Ширината поражда дълбочина. Дълбочината е аналитичната мисъл. - Да съзнаваш какво се случва, да можеш да наречеш нещата с имента им. Защото , в крайна сметка - само тези неща, които си в състояние да назовеш по име съществуват в твоя свят.

Това, което мога да кажа за себе си е, че съм гъвкава и аналитична, и съм способна да различа доста неща, когато ги видя. Но за сметка на това имам други сериозни кусури на характера. И въпреки тях доста често се усмихвам. На хората, и на страхотно много други неща.
Трябва ли да ми се повтаря постоянно - нещо което знам - че не съм довела до бая високо нивото на интересите си. Защо все от мен се очаква повече, нима хората около мен са толкова ненаблюдателни, че не забелязват, че това притискане да ‘побързам’ със .. всичко, всъщност задълбочава точно най-големите кусури в мен.
Понякога е хубаво да се качваш по стълбите, без да бързаш. Понякога чара е в това да се оглеждаш. Хубаво е да бързаш.. но не всеки път. Така или иначе стъпалата свършват в някакъв момент. Защо просто да не ти е кеф, че се качваш?
Ще си вървя по своя си път, и хич не ми пука, че съм ‘неграмотна’ за много неща. В крайна сметка, мисля че “имам ясна концепция за живота си, ” без да съм вкопчена в нея.
Понякога трябва да си като сито, което само решава колко да се широка мрежата му от телчета на различни места. Да оставим животът, сякаш хрърляйки зарчета да прецени кой точно прашинки да останат в нас, и кои да изпаднат извън.
Освен това, в крайна сметка - фактор, който масово хората забравят с мен е възрастта. Все пак аз не съм на четиресет, като някой хора, чиито енциклопедични знания, и най-вече светоглед уважавам. И дори да има хора, признавам, на моите години с много по-широка култура и доразвите интерси. Не мисля, че това би трябвало да ме разстройва.
Нали всеки трябва да си намери своя начин да диша! И мисля, че е проява на класа и сила и още мн други качества - ако не само си способен да му се радваш искрено заради това, което е. Но и ако му го казваш. И макар самите ние да чувстваме много неща, когато се достигне до емпатия, до това някой да положи усилие за да усети какво е времето в някой друг, тогава просто не ни пука. А има неща, които трябва да се правят. Както това винаги независимо от всичко, да помниш че не трябва да наказваш детето си без причина. |това беше само пример|

Аз не познавам Вим Вендерс, но можах да го разпозная, когато го видях.
Това ми е достатъчно засега. (Искам да го познавам, и ще го направя с времето!)
Не искам никакви стени от сравнения да притискат гърдите ми.
Искам свобода. Не само това, обаче.. искам да Споделям Свободата си като поточе, рукнало от планина. не искам да ме заграждат като изкусвен язовир в бент. Както и да е.
Нещо твърде много се разписах пак. Мисълта ми беше 1. за киното и последователността, която налага|дава шанс за по-цялосен израз на идея|
2. За свободата и креативността
3.за своя начин да дишаш
4. мисли/чувства, сила на въздействие.

Винаги, когато чуждата креативност се излива върху ни е - като дъжд - неприятен и любим за различните хора.
И макар всичко това да е на ниво асоциации. Нима спонтанната усмивка не е също точно това ?
Нима не е необходимо и значителна доза майсторство за това да можеш да се отпуснеш по течението, след като вече знаеш какво е да не го правиш.
Чувствата са това, което ни въздейства най-често много по-силно .

Понякога си мисля за Петя Дубарова и всеки път сякаш сън скитник, който се завръща у дома. В един дом, който не го е имало, освен в моето съзнание. Където нетленната материя на мечтите се сплита с нишката на спомените и изгражда свой си свят. И този детски свят е не по-малко реален от реалността, защото аз вярвам в него. Така съм избрала.

Доста пъти съм си мислила по въпроса. - Когато си дете и всичко е по-цветно, по-ново и непознато-вълнуващо. И като порастваме този свят е разстрелян на барикадата от сивата ежедневна рутина . Защо да го правим ? Защо да го онищожаваме..

Той, този свят си е реалност, която си я има, а ние искаме да я премахнем като с разочаровани очи я гледаме, и с цинична огорченост й говорим, че не е истинска. Като че ли ни е лъгала..

Не мисля, че това е правило.

Не мисля, че единствения начин да се изгради нова представа за света е да се разрушава напълно старата.

Представям си ги като гледане през сферични призми. Едната е по-малка. Тя е детската. Защо да не си я запазим целичка, в другата. Другата е голяма и разумно-студена. С нея усещаме отчуждението от света. С нея обаче сме много по-прагматични, помага ни да се справяме с ежедневието.

Ала с малката сфера чувстваме. Ако я няма нея, няма ги и детските цветове.. Те могат да живеят в хармония, убедена съм.

Вярвам, че може да съществуват чувстващи същества, без да са наивни. Вярвам, че вярата и че животът са хубави неща в своята същност.

Не можем да сме пълноценни, без двете сфери.
Като че ли спомените като мъгла се оплътняват и ме връщат в детския свят, в онази чудновата цветност, през която децата виждат света.. в която лясточиците да режат коприната на небето е нещо съвсем нормално, и с такава лекота: ” .. устните, косите ми изтръпват като сняг. А да си горещ и снежен е чудесно нещо. Да си цяла снежна, ала топла пак .” - се случват всякакви чудни неща - ” - Причаква ме зад ъгъка дъжда, и близва ме с дъжха си като пламък .”

Завръщам в забравила в нейното царство, което всъщност е и на всеки от нас, ако му позволим да бъде..

Давам си сметка, че вероятно звуча срашно наивно, но това е само за хората, които ме слушат само с ума си. И все си спомням това нейно ” Да не позволя да ме досегнат ” - сякаш е усещала, че света губи цветовете си.. И все ме гложди ” Нима ние вече не сме позволили? ” - Не ние просто не сме за нейния приказен свят. Нашият свят не е такъв.

Понякога си мисля, че Петя e разбрала, че си отиваш понякога много повече, когато останеш.

Детство

Аз слънце по ресниците си нося

и вятър попротегнатите длани,

итичам пак усмихната и боса

по камъчета бели и огряни .

Дърветата коси зелени свеждат - платна издути, бели -

очите ми усмихнати поглеждат,

поглеждат ме и птици, полет спрели.

Аз тичам като птица волнокрила,

по-бърза от лъчите, ветровете,

и бисери на радост в мен е скрила,

на детството най-хубавото цвете .

==>Още две нейни стихчета: Петя за морето , дъжда, и не само.

Fly| dont. walk

Ултимативната свобода на движението.
Обръщам се към тази тема с това име, защото не съм сигурна как иначе да я нарека. Става дума за един сравнително нов вид спорт, чиято основна идея е да максималното развитие на умението да се движиш свободно в градска среда.
Включва Фрии Рън (Свободнно Бягане), справяне с препятствия (например прескачане на парапети), както и скокове между покриви Сериозно говоря.. момчетата скачат 3 до 5 метра, със засилка. Скачат си между покривите като диви котки..
Гледах няколко клипчета и се повпечетлих. Parkour Generations in the city
Става дума за контрол въху тялото, да. Но не е само това. Идеята е себеусъвършенстване , вътрешен мир и движение. That’s all i want .
Харесах си и една статийка за бешумното движение и част от нея съм пейстнала по-долу.
Има и друго нещо, обаче.. Както почти всичко останало, с безкрайно малки изключения, така и този спорт го е докоснала покварата на парите. Зачетох се по темата, защото ми беше интересна, но нямам намерения да я преразказвам. Основната концепция беше, че вече по света има доста хм ‘школи’, които се наричат с различни имена, и в общи линии са с идеална цел - да се движим повече и контролираме все по-добре.
Та.. излишно е да казвам, че хората са готини, за мен всички които са тръгнали по този път са такива. Дейвид Бел, обаче, който се води за създател на Паркур плъзва пипалца навсякъде , и се чувства с правата на монопол върху името.
Създава фирми и има претенции всички приходи да отиват в неговия джоб.
Какво значение има името? Нека имат различни имена.
Хората са различни.
Видях статия на някакво същество, което мн се беше разстроило, че вярва в лъжа.
Разбирам го, честно казано.. но това все пак е само име. Идеята е съществена все пак..
Аз бих била Радосвета и ако не се наричах така.

“They didn’t understand the spirit. ”
Но хъм, какво е това - познатата до болка история за вяра в лъжа. Гнусно, нали. Ем, винаги адски боли от първите лъчи, които минават през пропукващата се стена от илюзии.
Както и да е.
Страшно е да го приемеш (животът дава всякакви поводи, вече го чувствам като
dejavu), но ако го направиш - после има много интересни неща за откриване.

Truth will set you Free. Ето я и статийката -
Безшумно: Тишината

“Тишината, в повечето случаи, демонстрира ефикасност. Движейки се и издавайки минимален звук стъпвайки по земята демонстрира огромен контрол над мускулите. Ако искате да знаете до каква степен сте развили своята координация, бързина и баланс, по-скоро слушайте, отколкото да гледате. Колкото по-малко чувате, толкова сте по-ловък.\” - Scott Sonnon, Майстор на Спорта, треньор на националният отбор на САЩ

Колко често спирате, за да се вслушате в света около вас? Всъщност, колко често се вслушвате в себе си? Естествено, това понякога може да е трудно, имайки в предвид постоянното бръмчене на обществото. Шум, светлини, бързото препускане в града - тези неща вече са в нашето ежедневие толкова много, че вече сме забравили насладата от естествената тишина.

Обикновенно се стремим към нехармоничен живот. Това се доказва от всекидневната непохватност и тракане което издаваме всеки ден във всяка работа. Хората винаги викат, за да бъдат чути, изстрелват мненията сякаш с автоматични оръжия, тряскат врати и тропат с крака, като капризно дете изискващо внимание от възрастните в стаята. Постоянно шум.

И какво е шумът освен прекъсване на вечната тишина? Тишината е основата. Тишината е това, към което се стремим. Не временното затишие, получаващо се когато не правим нищо, а великата тишина, която е резултат от майсторството с което някой изпълнява дадено изкуство.

Защо да сме тихи?
Важно е да разберем, че не е прото така. Това е цел. Тази цел е да подобрим и усъвършенстваме контрола над физическите си умения. Да се движим тихо означава да се движим с абсолютна прецизност и постоянно усещане на тялото. Вие трябва да избирате колко шум да издават стъпките ви, а не произвола на съдбата. Добър пример за това е движението на котката във вашата къща - всяка степка е обмислена и преценена, приземяванията са контролирани и всякакъв ненужен звук е отстранен. Котките се движат с перфектен контрол над тялото.”