Хах, този ден ми беше нещо крив. Обаче нещо се случи накрая..

докато бях в трамвая.

Прибирах се вечерта и на един завой изведнъж ватманът изскочи от кабината и слезе, ей така - на завоя..

И човека, слиза си и вика “Ае, слизайте да бутаме!” Хората, обаче май не разбраха, че говори сериозно, та затова той се качи оново и ги подкани -

“Да бутаме трамвая, елате! Слизайте да бутаме” Тогава няколко мъже се спогледаха, и въпреки недоверчивостта лъхаща от очите им - слязоха. Да, слязоха, и бутаха трамвая! И той взе завоя!! На мен ми стана някакво много весело (:

- Бях в трамвай, който го бутнаха мъже, за да тръгне ((: А те самите хора, нещо бяха усмихнато настроени вече.

Тази неочаквано, спонтанно изникнала сплотеност.. някак стопляше студения ден <<студено-градски-отчужден>>
Сякаш хората се почувстваха за момент, отново заедно. И като искра на бенгалски огън отново беше запалила тяхното добро насторние.

През всички спирки, в които се возих, някаква ведрост се разхождаше в трамвая. И ми беше много приятно, нещо стана различно! Да не споменавам, че като чух ватмана и си помислих да сляза и да бутам с тях:))