Бях с Мая на един от уроците й по рисуване в МЕИ. Преподаватялят беше донесъл една от онези странните тикви, дето приличат на гигантска гъба.
Обясняваше как най-често правената грешка е да се опитваш да докараш върху листа това, което вижда окото ти, без предварително да си разпределил пространството.
” И най-сложните форми се вписват в няколко прости.”
Рисувахме два часа, после като дойде време да си ходим и той се разприказва за правенето на анимация. Оказа, че е учител и в Академията, а освен това в интересите му анимацията заема голямо място.
Разказваше как се е запалил по нея като млад, но не го правеше по натрапчив начин.
Беше интересно ми интересно, когато говореше за Златното сечение, числото фи, Прогресията на Фибоначи.
Златното сечение изразявало правилото, че винаги правилната позиция не е в средата 2/4, а е по-към единия или другия край 3/4. Това самото око дори си го определя.
Каза, че като навлизаш в материята и осъзнаваш колко сложно е всичко, едновременно с това ти става и още по-интересно как ‘точно’ се прави.

Каза и още нещо, че проблемите са извън нас, и стават такива само ако им позволим да влезат вътре в съзнанието ни.
Проблемите са проблеми, защото ги възприемаме като такива.
Все едно взимаме нещо отвън, нещо лошо и го приемаме в себе си.
Каза и че най-трудната и важна борба е вътрешна.
И това, което има значение е “до къде сме стигнали в борбата със самите себе си”.

Помислих се, че наистина това би била най-правилната скала, ако решим да измерване на успехите си.

Знам, че не е нищо ново под слънцето.
Но често се случва да се срещнем с нещо, което по някакъв начин е важно за нас и да го забравим по-късно. Може би става така, защото не сме разбирали същността и цялостта му. Или пък просто защото много неща са ни се струпали и не сме в състояние да задържим цялата информ.
Понякога е по-здравословно да му поотпуснем края, наистина.

И все пак, хубаво е когато срещаш хора, които ти напомнят,
не толкова с думи, колкото с поведение, някак си те карат да си спомняш.. себе си.