В рейса първата ми сутрин на това работно място си размишлявах си сутринта.
Мислех си за графологията първо.
Носех си и една книжка за птиците, и така ми се щеше да седна да рисувам! Нещо ми става с тези рисунки.. Вървя си по улиците и искам да рисувам.
Искам да рисувам почти всичко.. виждам различно, ей така рисува ми се архитектура. Както казах на мама оня ден “От математическо възхищение” (-:
Но стига за това, бях започнала
за графологията..
Как ни влияе точно на почерка характера. Дали е подреден, дали е с заврънгулки, дали е със замах.
Четох статия, но не точно затова пиша, а по-скоро защото личнo ми е направило впечатление, самата аз като пиша в различно настроение и написаното е съвсем различно и като почерк.
Както например, когато бях дете, много украсявах буквите, защото исках всичко да е красиво.
Губех много време за това. Сега не е така и пиша по-изчистено и далеч по-четливо.
Mоже би това е защото се старая мисълта ми да е ясна, хм?
Мама, която иска да вярва в небето, че го прави, (тоест идеализира нещата по някакъв по-съвършен според нея, но ограничаващ, според мен начин) пък пише под много силен наклон надясно.
Забелязала съм, затова може и да не съм много права, че хората, които са по-разпиляни пишат с наклон вляво. Но най-вече са по-практични.
Баща ми пък, е хаотичен - и мисълта му е такава, но при него има и нещо друго . Той си въобразява, че е гениален, и е малко хазартен тип - поема рискове без да преценява трезво. Отдавам това, на факта, че иска да вярва в любовта, по-скоро като химери, отколкото като нещо, което да се научиш да правиш всеки ден. Иска да вярва в доброто, и затова е твърде наивен. Оценявам и двете страни на монетата, но..Както и да е, не бях тръгнала да пиша за това, пък и може би няма да е редно, защото супата ми от мисли е подсолена с твърде много дългогодишно-емоционален червен пипер.
Та, на темата.. Затова на докторите почерците им не са особено четливи, освен за сестрите и аптекарките, които са минали през сходни изпитания и са им горе-долу свикнали.
***
Мислех си още и за това,
как на такива места - Тибет, Непал - е много по-лесно да вярваш в религия като Будизма. Там всичко е чисто, природата заобикаля до такава степен и с такава сила, че човек усеща хармонията в себе си.
Те затова толкова вярват в дорото и хармонията, според мен, защото това ги заобикаля.. Когато красотата е навсякъде около теб е лесно да и повярваш, както казват хората: с хубавото лесно се свиква.
Могат да си вярат, че ако се преродят червейче, и ще си живеят доволно и спокойно, почти както сега. Те затова и толкова защитават идеята за доброто, защото не биха искали докато са червейчета някой лош човек да ги настъпи. Ей така “за спорта”. То всъщност този тип постъпки въобще нямат обще със спорт, а са на съвсем различна основа от психологическо естество; но това е съвсем друга тема. Мисълта ми беше.. за религиите, погледнати като ареал на развитие от социологическа гледна точка. Знам, че звучи тежко за рабиране, но съвсем не е. Ето например - казах за Будизма - Тибет, Непал.. Лесно е да вярваш, че “в следващия си живот” ще си червейче там. В някоя планина.. Почти някаква романтична представа се създава, нали ? Обаче защо някак си не върви за нас европейците..Ами.. не виждам как спокойно и щастливо бихме приели, че ще сме червейчета в “следващия си живот”, дори и да вярвахме в прераждането. 1.защото повечето от нас не познават простичния живот и радостите му. От самата светлина дори, не сме се научили да се радваме на утринните капки роса по тревата. Не забелязваме малките неща, не ги виждаме просто. А може би има защо, не мислите ли.. може би биха ни заредили с простичката красива енергия на живота. Вероятно биха ни помогнали да мислим пшозитивно. Не наивно, позитивно. Бихме се радвали на живота повече, вместо да впричваме емоциите си в непрестанно ядосване и съжаляване за какво ли не. Аз така мисля, че трябва да черпим от хармонията в природата, за да се научим да я изграждаме и у себе си.
Защото природата не е само красива. Тя е и крехка - както я има, така утре кокичето е увяхнало и всичко се развива със същата простотата, красота, емоция и безралие, с която и ние живеем и си отиваме.
Когата си сред гора или планина, това учи на дисциплина - не се разглезваш както докато се возиш в рейсчето с освирепелите контролъори. А напротив, изпитваш естествено, чисто удоволствие от това, че си жив, че дишат, че вървиш, и .. Не знам дали така е със всички, но с мен поне е - тогава много по-бързо виждам решения на ежедневните си грижи. Измислям с лекотата, с която дишам как да си организирам по-добре живота.. Мисля си, за това, което наистина искам. И, да. Полагам усилия да не го забравя като се върна.
(дали винаги успявам е друг въпрос. Но факт е - когато се откъснеш от средата, и погледнеш отвисоко с орлово око на ситуацията, без персоналните си емоции, много по-лесно виждаш решения. Решения, които за били пред теб през цялото време, но мъглата на емоциите ти е пречила да ги виждаш.)
Но както и да е. Много се отклоних от темата за религията и връзката между това каква е, и къде географски се е развила. Да, само теория е, но погледнете.. при нас - с нашия “Frantic-tic-tic-tac” начин на живот. Не можем да приемем, че ще бъдем червейчета и поради
2. съвсем фрапираща с реалността си причина: Не ни е приятно да мислим колко кратък ще бъде живота ни. - Вместо в планина , след горички, и слънчеви лъчи, галещи цветенцата да попаднем в ужасният ежедневен трафик, в който най-вероятно ще ни отнесе гумата на някой камион, да кажем.
Та това беше.. трябва ни нещо по-хубаво, по-чисто, за нашия по-мръсен живот.
Трябва ни рай. И ние се опиваме да си го измислим.
Лошото е, че винаги търсим отговорите извън себе си.. но това е друга тема.
Толкоз за сега. Ще видим оттук нанатък.
Ден едно мина.
