Спомням си веднъж, когато с кокерчето ни Джеси и с мама живеехме заедно - една вечер се прибирахме вкъщи. Бяхме си купили ‘Швейцарски шоколад’ от халите. Един такъв, от онези с красивата опаковка, не зная точно името. Но това, копето понмя със сигурност е че не искахме да го ядем навън. Пазехме си го завкъщи, за да му “усетим вкуса”.
И така, прибираме си се ние вкъщи, Джеси идва и ни се радва кат за световно, ние си я нагушваме, и нещо мама излезе от стаята. Аз оставих шоколада на бюрото и отидох да си събуя обувките .
Връщам се аз.. и какво да видя!
Всъщност като влязох в стаята и първо чух .. Чух мляскане на кокерче!
Гледам станиолени следи водеще към бюрото!.. и подозрителната липса на
Швейцарския шоколад ……..
И колкото повече и викам “Джеси, спри! ” тя толкова по-бързо и с желание мляска(: