I never saw a wild thing
Sorry for itself.
adFreeblog.org
A small bird will drop frozen dead
From a bough
Without ever having felt sorry for itself.
— D. H. Lawrence
- Modigliani -
СЕНЕКА ПОЗДРАВЯВА Луцилий
(1) Посвети се на себе си, Луцилий; другите крадат от времето ти, отнемат го, сам го пилееш - ти
стори тъй: пести го и го пази. Повярвай ми: част от времето ни ограбват насила, част ни измъкват неусетно, а част изтича просто така. И все пак най-позорно е да пилеем времето си от нехайство. Ако се замислиш, голяма част от живота си губим, ако нищо не вършим; още по-голяма - ако вършим нещата зле; целия си живот - ако вършим не каквото трябва.
(2) Посочи ми кой придава някаква стойност на времето, кой цени деня, кой съзнава, че умира всекидневно?
Самоизмамваме се, гледайки на смъртта като на нещо предстоящо - голяма част от нея вече е отминала.
Годините зад гърба ни принадлежат на смъртта.
8.12.2007
Точно преди една седмица се докоснах до преживяването Пилоболус. Знаех, че са добри, но те бяха повече. Раздадоха се, на края публиката не спираше да ръкопляска, а аз бях в друг свят. Всичко имаше смисъл отново. Припомних как, когато преживееш нещо с някого, преживяване добива други измерения. Вече не е само събитие от живота ти, а връзка между теб и друг човек. Знаете защо се усмихвате, като че ли само вие и никой друг не може да го разбере.
Много беше силно, наистина.
В началото гледах леко скептично, когато водещата поне три или четири пъти каза “преживяването Пилоболус”, а не балет, трупа или нещо подобно.
Но после разбрах защо. Наистина беше преживяване.. Изключителен синхрон, закачливи и после дълбоки значения и смисли. Просто показаха “класа”.
Първо играха “Aquatica” - нежно произведение, в което е представена срещата на едно момиче с морския свят. В началото само с вълните, а после и с дълбините. От този момент потънах в изпълнението им и вече нямаше измъкване.
Възприятията ми се превърнаха в бял лист, по който те рисуваха с цветовете си и впечатленията, които оставяха по мен.
Слведваше ” Pseudopodia“, представена от една единствена танцьорка, която се въртя и премята по всякакви чудни начини с невероятна лекота, без да спира дълго време.
“Псевдоподия” означава фалшиви крака.
“Неозаглавено” бе третата постановка.
Аз най-много се смях на нея, защото ми беше неочаквано, това което се случи.. Както си се разхождат две викториански дами с дълги ролкли, изведнъж станаха много по-високи и си продължиха да се разхождат.. Естествено, бяха ги вдигнали на раменете си двама други танцьори, но това не се виждаше под роклите..
Накрая имаше препратка и към старостта, все едно зрителите са изгледали целия им живот и сега вече викторианските дами са възрастни.
Така и завърши. Двама танцьори легнаха по корем на земята, като краката и ръцете им бяха вдигнати във въздуха, а дамите облегнаха гърбовете си на тях и започнаха да се люлеят като на люлеещи столчета ” rocking chairs”.
“GNOMEN“. ~ Четвъртата постановка беше любимата за мен.
Тя е в памет на техния колега и приятел, Джим Бланк. Беше изпълнена от шестима мъже и тук най-силно усещам, че думите са ми слаби, за да изразя, какво направиха.
Първо всичките бяха заедно, премятаха се, подмятаха се. После се отделиха на група срещу един от тях, нападаха го, удряха го. Веднъж го завързаха така, че той ходеше на един крак и една ръка. После и петимата показаха стилизирано как го удрят с юмрук по глава, в този момент се чуваше звук от дрънване на камбана. След това всичките го хванаха от двете страни и го дърпаха в различни посоки. После той се опита да избяга, скочи в порив да полети, но не успя да се отскубне. Те го държаха за ръцете и краката. Последваха вариации на нещата, които описах отново и накрая двама го вдигнаха във въздуха. Той лежеше във въздуха само с по една длан на тила и краката от другите танцьори. След това само един човек го държа с две длани на кръста.
После той летя.
==
Разбира се последното беше само в моето съзнание. Но така го виждам и сега като затворя очи.
Мисля, че няма смисъл да обяснявам, че за мен това бе символно представяне на живота на човек.
“МЕГАВАТ” беше последната постановка.
Не е за всеки вкус, но на мен ми хареса.
Наистина се раздадоха докрай тези хора.
Просто се почувствах свръхжива, само докато ги гледах.
Беше много динамично, тресяха се, все едно ги застрелват, все едно са им пуснали електриески ток. Музиката беше съвременен индъстриал, но имаше и леко меланхоллични парчета на групи като Рейдиохед, показваха щуравото побъркано ежедневие и екзестенциалните преживявания на човек в него.
Накрая чувах коментари, че всичко било чудесно, само последното било ‘прекалено’, дошло им в в “повече”. Но аз не бях съзгласна, според мен имаше нужда точно от това.
Като цяло публиката беше във възторг накрая.
Тъпанчетата ми тупкаха с ритъма на ръкоплясканията.
Всички сърца да биеха с такава голяма сила, че чак имах чувството, че долявам резонансно кънтене в залата. Но може и да преувеличавам за последното, може да си е било само мое това усещане, че въдухът трепти от щастие, като обяснение в любов към живота.
Единствено съжалявам, че ю тюб ги няма точно тези постанивки, които споделиха в България.
Но ще давам линкове към техни неща, които си струват:
” Beyond Good and Evil “
Туко–що я минах. Или по-правилно казано, тя мина през мен. Както и книгите, филмите игрите, когато правят душата ти по-богата, не мисля, че ние сме ги прочели, изгледали, минали. По-скоро те са минали и останали в нас.
Няма да кажа, че играта не е изключителна, защотото е. Зная, че винаги се впечатлявам и пиша под въдействие на усещанията, останали в мен. И все пак не мисля, че това ми пречи да бъда сравнително обективна. Мисля, че всеки подобен, създаващ смисъл труд си заслужава да му се впечатлиш.
Нека си го кажа направо, тогава:
Beyond Good and Evil е страхотна!
Моите почитания към Michel Ancel. Предупреждавам, че има Spoiler-и, демек издала съм някой неща от играта! Ако някой мисли да играе “Beyond Good and Evil” наистина, да не чете надолу.
А сега, затвори очи и си представи:
Малко островче в морето. Много малко, колкото да има просторна полянка и къща с фар. Твоята къща, тя се нарича “Light House”, което е доста логично при положение, че на върха й има фар.. Но освен това е и приятно име.
Навсякъде тичат деца.
Ти си заедно с едно от тях, седнали сте на скалистия склон на ръба на морето. Не сте твърде близо, но достатъчно за да се наслаждавате на красивия пейзаж, докато вдишвате дълбоко чист въздух.
Около теб кучето тича, иска да си играете, но като вижда, че си правите сутрешната йога и отива да спи някъде на двора.
До тук си е абсолютната идилия, а това голямо дърво зад теб е толкова уютно.. Привечер около него хвърчат светулки.
Изведнъж от небето започват да се сипят метеори и метеорити.
Ти казваш на хлапето бързо да се качи на гърба ти. Затичваш към къщата, за да го оставиш там на безопасно място.
Опитваш се да включиш щита около къщата и той наистина се включва за миг.
В следващия момент обаче, от фирмата, която осигуряват захранването ти съобщават, че парите в твоята сметката вече не са достатъчно. Щитът пада, а дечицата те гледат от входната врата на “Light House”-а.
Ти им извикваш да се приберат бързо вкъщи, но преди да са те чули от небето пада големичък метеор. А от него излизат извънземни. Те пленяват дечицата и ти трябва да се пребориш с тях, за да ги освободиш.
Сега е моментът да вметна, че си човек, но не си от Земята, а от аналогична планета наречена “Hyllis” , на която има и други хуманоидни форми, които не изглеждат точно като теб, но са толкова хора, колкото и ти. Например има хуманоидна акула, която ти е приятел, има хуманоидна котка и хуманоиден носорог. Но те всички разсъждават и се държат като хора. И ти се отнасяш с тях като с такива. Така.
“Биеш се с лошите”.
Освобождаваш децата.. но в този миг си застанала на ръба на кратера и пръстта под теб пропада. Децата викат името ти, “Jade!!” чуват се множество детски гласчета, които искат да те предупредят, но е твърде късно. Ти падаш.
Каквото се случва нататък, случва се. Сега малко история.
“Hyllis” е миролюбива планета, която обаче е нападната от извънземни. Нападенията ги е имало и преди, но в последните години все повече зачестяват. Зачестяват и отвличанията на хора, които се водят безследно изчезнали. Около 850 +- 400 човека ги отвличат всеки път и никой не знае какво точно става.
В привидна отбрана срещу извънземните са се сформирали групировка, (нещо като нашите мутри преди по-малко от десетилетие, пък и сега.) които се наричат ‘Alfa Sections’. Алфа секшъните пък обливат малката “Хилис” с пропаганда, че защитават планетата и гражданите й. А всъщност не е точно така. По право, съвсем не е така.
Ако се чудиш защо в къщата имаше цяла сюрия хлапета, вече можеш да си отговориш и сам/а. При толкова отвличания на хора, децата им остават съвсем самички и Джейд е прибрала в своята къща с фар, колкото е могла. Тя самата е осиновена (не се смей!) от едно хуманоидно прасе.
Всъщност зад отвличанията стоят “Alfa Section”-ните. Тези, които пропагандират невероятната си роля като защитници, отвличат хората и ги предават на извънземните.
В играта освен това има и една много готина песничка, казва се “Пропаганда”, много е надъхваща, защото ежеминутно в градчето ти отвсякъде висят монитори с гръмки речи, изтъкани от лъжи. Което си е доста дразнещо. И като влезеш в един точно определен бар и въртят тази песничка “Пропаганда” и е много приятно, че някой друг също знае истината за пропагандата пуснала хищни длани въху малката планета.
Много си мислех за това, че ако при нас би се случило това, в България да речем, то би станало точно по този подмолен начин.
Джейд е репортер/фотограф. Постоянно, рискувайки живота си, тя заснема как в кашоните пренасяни от т.нар. ‘”защитници”, всъщност има хора.
Нo няма да издавам съвсем всичко.
Само ще кажа, че на “Хилис”, планетата на Джейд е много приятно да се разхождаш. Много е красиво, денят се сменя с нощ. Има приказни залези.
Твоята героиня, с която ти играеш в смисъл, пък си изкарва парите като фотографира всички животни, за да се създаде техен архив.
Има невероятно красив кит, плуващ в морето. Има и несъществуващи животни, които се реят в небето. Има и ще много други неща.. Кратери на вулкани, механични роботчета, изчезнали в праисторията животни, с които се срещаш, лицата на хлапетата, с които се разминаваш по улиците обаче са най-запомнящи се.
Личи им, че са останали сами. Когато/ако говориш с тях ти казват, че като пораснат ще се бият с изънземните, за да отмъстят за родителите си. Ужасно е да израснеш така.
Джейд става още по-решена да се бори на всяка цена (или май всъщност аз), но коментарите, които прави са все от типа “Piece of cake” “ that was easy” и пр. към битките, като някой от тях бая изглеждат все едно, че са извадени от сцени на космически сблъсъци от“Междузвездни войни”.
Когато отвличат най-близкия й човек, вече нещата придобиват други измерения и за нея.
На края става най-тежко, защото се изправяш през злото лице в лице и то използва нещата, от които най-много би те заболяло.
Опитва се да те надвие и психически.
Злото извънземно твърди, че си част от него. Изтъква, че са крили произхода ти от теб. Продължава с това, че си неговата енергия и заедно ще бъдете непобедими. Твърди, че никога не би стигнала толкова далече, ако не ти е позволило, ако то самото не е искало да стане така. И ти започваш да се съмняваш в себе си..
И така добре са подбрали репликите, с които напада твоя ум:
“You are losing control of your spirit!”
“Don’t try to escape your destiny !”
“You are mine forever! I am part of you.”
“All your deeds are dictated by my will!”
Така се повтарят и превъртат отново и отново лъжите. Докато накрая започнеш да чуваш тяхното ехо в ума си. ( Всички знаем поговорката за сто пъти повторената лъжа, нали?) Натрапват ти ги, направи ми впечатление, че на практика всички те са
точно думите, които един лош родител казва на детето си. Всички са едни такива неприятно натрапчиви и по лично мое мнение са смесица между повествователни и възклицателни изречения.
Под “лош родител”, имам предвид човек, който ограничава или изобщо се стреми да отнеме свободата на детето си. Опитва да го обсеби, например с вменяване на чувство за вина, заради пропуснати възможности, поради появата му.
Малко офтопик:
Много се накефих на статията на Лидия , в която описва думите на собствената си майка към сина й, с които се опитва да му вмени чувство за задължение, за да се бил справял по-добре. Изпитвам алергия към гръмки изказвания.
Въобще не ги понасям и много се дразня, когато един човек се опитва да вмени вина или отговорност за чужди дела на някого. Изказвания от типа: “Той или тя го направи заради теб, сега ти си длъжен да поемеш отговорност за чуждия избор” са меко казано отблъскващи.
Това е нещо ужасно, наистина е. А на мен ми казват, че много се паля. Ами как няма да се паля.. абсолютно ще си се паля, при положение, че защитавам нещо, в което вярвам. Само, че в такива случаи малко можеш да направиш. Човекът сам трябва да реши да приема или не приема лъжите (чувството за вина) в себе си.
В такива моменти все се сещам за думите на Маргарет Тачър: “Никой не може да те обиди, без твое съгласие.”
Но не ми беше това темата, мисълта ми е, че злото се опитва да каже на персонажа, с когото играем, че е издържала толкова дълго именно, защото (зло)то й е давало сила. Твърди, че всичко е било капан, в който тя се е хванала. Опитва се да я накара да се разколебае, да не знае кое е правилно и кое грешно. В един момент всичко се обърща наопаки.. натискаш стрелка наляво, а се движиш надясно..
Обстрелват те с намеси в личността ти. Това, че си сираче води по-нататък, че на практика не знаеш нищо за произхода си. Чувстваш се като дърво без корен, може да си отвскъде.. Това дали означава, че може да си и с извънземен произход? Че злото наистина те е водило и ти е давало сила?
Ще се огънеш ли?
Иска ти се.. много по-лесно би било.
Обаче продължаваш напред.
Защото се откажеш, не е отговор. И за щастие играта го знае. Не ти дава да се поддадеш на манипулациите, напъхани в мозъка ти.
Трябва да продължиш да се бориш. Ако се огледаш ще видиш, че са хванали децата.. Не можеш да ги оставиш.
Поне аз не бих могла.
Обаче е особено подло, когато извънземната гад започва да те напада с клонинги на двамата ти най-близки приятели. Копия на точно тези, които са били до теб, когато най-много си имал нужда. Те те удрят физически, едновременно с това те нападат и на друго ниво. Обиняват те. Замерят те с реплики, че трябва да се предадеш, че заради теб страдат (писах за натрапената вина по-горе), че вече е твърде късно и няма смисъл да се бориш.
Няма да коментирам колко е неприятно това, за да не се изпълни с обидни епитети текстът. Ти отново продължаваш.
Странно ми беше как аз реагирах на нападението от най-близките хора.
Не ми беше кофти да се бия с тях.
Макар, че бяха в обвивките на приятелите ми, на хората, които са правили за мен най-много добри дела, аз ги виждах само като обвивки. Те бяха оръжие на злото, само един вид, визуална илюзия.
Сякаш виждах същността им отвън, все едно, че от самото начало ми беше ясно, че те са само форма на злото.
Другият вариант е да не съм се вживяла истински.. Но кой знае, най-вероятно има по нещо и от двете.
Другото нещо, което ми беше странно пак беше при мен. Въпреки фразите на злото същество, от сорта на :
“All your deeds are dictated by my will!” “Don’t try to escape your destiny !”
на мен не ми пукаше. Сякаш вече нямаше значение дори дали това, което казва е вярно. Просто знаех, че въпреки всичко трябва да продължа напред. Дали е било от майчински инстинкт за това, че децата не могат да бъдат оставени, или какво ли.?
Можe би глупавата праволинейност на човек, който не се замисля, а кара по инерция на пред по течението. Не, по вероятно да не е така. В смисъл, след като ми е хрумнал този въпрос, надали не се замислям.
После се сетих защо е.
Нещата се бяха навързали в главата ми, без дори да забележа, че съм забелязала.
Защото си давах сметка от самото начало, че
Въпросът, който насилсвтено поставя в главата ти, дали всъщност злото не ти е родител и да умреш в всъщност да се прибереш у дома, е некоректно зададен.
Просто защото дори и да си с еди какъвси произход, това няма такова значение, каквото имат изборите, които правиш.
Неслучайно се е клиширал изразът “Ти си изборите, които правиш.”, понеже е верен.
Мисля си за себе си..
Дори и да съм с извънземен произход, какво от това, като съм с човешко съзнание? Именно човешкото световъзприятие и приоритети те правят човек.
Няма знечение, дори дали си бог, ако си със съзнание на човек. Именно човешкото съзнание е определящото.
Какво, ако главната героиня е с извънземен произход?.. Какво от това, изборите пред, които е изправена са чисто човешки..
Дали да се предаде на смъртта, срещу ласкаво обещание за нещо”мъгляво по-добро” или да продължи да се бори за живота си и този на хората, които обича , с всичките му недостатъци и плюсове.
Злото изкарва ситуацията така, като че ли тя е неговата открадната енергия и заедно ще са непобедими. И затова ще убие човешката част от нея.
Само, че Джейд е човек. И ако умре, човекът Джейд умира.
Дори да стане някаква Свръхсила, или пък да отиде в Рая или Ада, тя би била нещо друго. Не би била поставена пред чисто човешките противоречия, не би има екзистенциални въпроси, които карат ума й да се работи.
Не би била вече човек, би била нещо друго. По-хубаво или по-лошо, за мен в случая е ирелевантно, въпросът е че би била нещо друго. Което значи смърт за “човешкото” в човека, на начина, по който мозъкът му създава“човешки” смисли, според неговите “човешки” критерии. Ако се превърне в нещо друго, просто вече не би била човек, което за мен си значи смърт на аз-а като цяло.
Поне аз така разсъждавам. Не бих се хванала на думите на врагът, който твърди, че сме едно и също, защото не сме. С различни смисли сме, с крайно различна оценка за ценността на човешкия живот. Не бих се хванала и на думите на човек, който твърди, че сме еднакви, а той цени парите, а аз живота.
Каквото и да съм, просто няма да съм аз, дори и да съм аз вътре, да речем. Дори да съм светлина или птица или кобила или птеродактил или носорог или ангел или не, няма значение.
Картинката в мен би била различна. (Картинка в мен би имало, ако въобще продължи да ме има, разбира се).
Картата ми на света ще бъде съвсем друга, ако нямам ценностите, които имам като човек. Не натрапвам мнението си на никого, просто така мисля аз.
Затова неговата провокация, че сме едно и също, според мен не ми действаше.
Има много смесени мнения за играта, особено за финала й. Кой разбрал разбрал, имало и много недоразбрали. Е, сори.
Но за мен тя е прекрасна. И не е нужно да си ‘геймър’, за да я играеш. Аз самата не съм, играя само когато нещо ми се стори смислено.
“Отдвъд доброто и Злото” ме накара да мисля за въпроси от нея, докато заспивах, така както най-обичам. И ми се случва единствено, когато съм искрено развълнувана. Макар, че по скор в главата ми бяха дилемите на героя, през главата ми прехвърчаха и за загадки с преминаване на лъч светлина през огледала, за да освободи любим човек. Накрая се получиха поредица от красиви геометрични фигури, не много сложни, но достатъчно, за да ти погъделичка акъла. Сещах се за разни работи, които съм написала тук и ставах от леглото. Макар че не е особено приятно да ставаш, за да си запишеш какво си се сетил. ;), когато ти се спи. Който би разбрал ще разбере.
Тук спирам, от мен щастлива 2008!
Е, толкова за Beyond Good and Evil.
Имаме си котка на входа. Тя е цялата сивичка, дебела и добра. Мама винаги мисли, че е бременна, но едно животно не може да е постоянно бременно, нали? Е, аз не мисля че е. Просто си е такава, а е и глезотеща се.. На третия етаж има един стар диван, тя спи на него, когато й е студено. Освен това мърка, пърка и си показва коремчето, когато й е кеф. Ненаситна за ласки е.
Никога не й писва!.. След половин час може да покаже леки признаци на отегчение, може и да не ги покаже, но продължава да се гали! Няма такава котка : ) Тази вечер брат ми ме викна да сляза долу. Тя беше на първия етаж и се въргаляше върху един стиропор. Брат ми я гали, гали и тя най-накрая така се разтопи, че явно не можеше да се контролира и започна да се гали в нехо, да се отърква и у стиропора, като заедно с това се преобръща по гръбче, размята лапки пред коремчето и после пак стъпва на крака за нова доза погалване. 
На много хора им е трудно да „оценят” например жест към тях, а не знаят че е така. Дават напред без да си дават сметка, че не оценяват усилията на някой друг да ги зарадва, да им дари усмивка. Не си правят труда да сменят собствената си точка в хоризонта на светоусещане с чужда точка на световъзприятие, да погледнат събитията от друг ъгъл. И така не оценяват доброто, защото просто не мислят за него понеже лошото е много по-лесно за забелязване ( и за усещане) . На всеки му е трудно да проявява емпатия, освен ако не му е навик, защото за нея е нужно даположиш усилие.
Но понякога е важно да го направиш.
Случва се да можеш да промениш света за някого.
А това не е малко.
= = = = = = = = =
Потокът
Двайсет и първи октомври е, вчера валя за първи път сняг и сега като вървя навън е мокро.
Времето се носи на такива вълни от спомени, че от време на време трябва да си напомням къде съм, за да не се отнеса съвсем. Сядам на една по-малко мокра пейка и правя безкрайни опити да прочета конвенцията за нематериално наследство на Еуро Юниона, но не успявам. Как човек да чете конвенция като са го заобиколили врабчета?
Има едно специално, което се отличава от другите. С бледо сини и жълти перца и е качулато. Всъщност точно на него доста време му се усмихвах, не само защото качулката ми изглежда като нагласена, (прилича на някое врабче-пънкар, което нарочно си прави ‘косата’ така), но и защото само то оставаше, когато другите врабчета отхвърчаха подплашени от нещо. Някаква сврака прелиташе като грачеше гръмко, и всички птичета сякаш ги отнасяше звуковата вълна, освен това.
И наистина ми беше симпатично това пиленце. Някакви хора обаче минаха и тогава вече то също си отиде. Отидох си и аз в своя си свят, след като минувачите ми разрушиха естествения поток на събитията
Затворих очи и възседнах килимче от мисли, което винаги ме води на различни места,
а аз всеки път гледам с разширени от възторг, скръб, почуда, затворени със смях или тъга детски очи.
Килимчето ме заведе при една рекичка и ме остави там. Каза, че когато е време сама мога да се върна. По право не точно ‘каза’, създаде звуци с нишките по някакъв странен начин, но аз разбрах, че имаше предвид, че ще намеря пътя обратно.
Изтупах го леко и тоси отлетя доволно.
Реката беше хубава.
Разходих се малко, харесах си местенце за съзерца и се настаних.
Седя покрай рекичката,
и времето ми си минава.
Мисля си, че е голяма заблуда хората да мислят за потока, като за нещо което е винаги там. Съвсем неправилно е поне по две причини.
Потокът може винаги да бъде там, но може и да не бъде. Всъщност почти сигурно е че в някакъв момент от времето ще го няма. Но да кажем разглеждат собствения си живот като мерило за ‘винаги’ и в този случай може и да са прави, за себе си поне, са. Обаче не са прави за нещо друго.
Казват си – то е поток, там винаги има вода – като че ли водата е една и съща.
А всъщност водата никога не се повтаря, винаги е разлина, друга.
Седя край потока и мисля за него като за живота – уж винаги го има, a е така за кратко с нас.
Там някъде винаги ще има живот, но ние никога няма да се повторим - точно като с водата.
Ние сме като капките в потока. Уж винаги потокът/светът е около нас, но така го виждаме само защото не гладаме от птичи поглед на времето.
Толкова за кратко сме тук, никога няма да бъдем отново и нищо няма да е напълно същото, дори ако се върнем назад. Дори, ако имаме клонинг, пак няма да изживее същото. И най-вече абсурдно е да мислим, че това друго копие на нашата идентичност ще бъде нашето ‘аз’. Дори само заради разичните атоми, които ни изграждат това ще бъде друг човек. The point is: Имаме само по един шанс за всичко..
. Изморявам се от безсмислена тъга и си потапям краката в потока.
Потокът проявява безразличие. На мен в началото ми е студено, но после свиквам. Гледам отражението си как ме гледа – млада, неопитна, все още с толкова много бледо-сини надежди.
Задухва вятър и усещам как докато си стоя тук и пак гледам какво не усещат другите, всъщност моето време минава.
Дните всеки ден намаляват точно както отливът взима песъчиките със себе си.
Но това не ме засяга. Не ми влияе на същността на дните.
Какво ако има някаква велика всевласт. Може и да не съм права, но ако говорим за съществуването, аз мисля, че просто нкакво взаимодействие е произтекло от законите на физиката и ние сме следствие от него.
Някакво далечно, най-вероятно забравено следствие. Или такова, но което дори не е било забелязано.
Но дори и да не е така, дори да сме ‘центъра на вселената’, както много ни се иска да вярваме, дори и да ни чака някакво бляскаво бъдеще, ако ‘човекът’ се развива рационално и хармонично и достигне до невероятни открития, които биха му дали сила да превръща материята в светлина и да се движи с нейната скорост.
Дори всичките изречния със сруктура ”ако успеем да” получат отметка, което действително е много тудно на много нива и дълбочини.
Не мисля, че има някаква сила, която да разсъждава по „Човешки начин”, с категории като смъсъл и обич. Така че дори да преодолеем законите на физиката, то бихме се превърнали в друга форма, на която д руги правила ще влияят, т.е. няма да сме ние, в чисто човешкия смисъл, с човешките проблеми и противочечия, които размърдват мозъците на ентусиастите. Ние ще сме мъртви, да приемем, че следващата форма ще е по-добра и възвишена. Всичко това е чудесно, наистина е, но просто няма да сме ние.
Заглеждам се в поточето. Потокът на живота ми, за който до скоро си мислех, че съм заскъсняла.
Но в същност май се оказа, че съм избързала.. Често ми е по-интересно да говоря с хора , които са с десетина-двайсет години по-големи от мен. Но не е само и до възрастта, има и хора близки до моята възрас, с които разговорите ми харесва.. Макар, че общуването има много различни измерения.
Понякога книгите са ми най-добрия приятел.
Не мога да го обясня. Пък и не е от такова значение в момента.
Потокът ме носи.
Най-накрая скачам.
И аз като дете се радвам на цветовете наоколо,
и на новите гледки. И се опиянявам от скоростта.
И докато успея да се огледам отново.. Разбирам, че хора, които са били винаги до мен, вече ги няма.
Внезапно си спомням си как съм отминавала камъните по течението надолу. Усещам, колко дяволски облагодетелствана съм, че съм все още съм тук, и най-вече, че съм била край ‘сравнително’ чист поток.
Постарям си, че съм щастливка, за да не се разпадна.
Защото дори и да зная, че някой хора са родени край застояли блата, и им се е наложило да ‘живеят’ в тях, а не са направили друг избор на живот, може би защото не са знаели, че е по силата на волята им да избират или пък по други причини.. Не зная защо, но мисълта, че има хора, които са по-зле никога не ми е помагала, а само ме е натъжавала. Знам, че има хора, които въобще не са имали шанс да се пуснат по такъв поток като моя, но както казах и казвам пак, това не ми помага.
Не ми помага на болката, че онези хораа, които са били до мен нищото ги е взело. Тъй както ще вземе и мен.
Продължавам по потока, но вече радостта я няма.
Първо си отива магията.
Детската магия, сещаш се – онази с цветовете.
После вярата.
Накрая не можеш да спреш да плачеш, но вече не искаш и да говориш за това.
И то не за друго, а защото вътре в теб е празно
Забравяш кой си. Изтриваш се с гумичка и те боли, докато го правиш. Но аради афекта от огорчението и отчаянието забравяш, че както имаш силата и избора да се изтриеш, така имаш избора да се нарисуваш отново – сам, такак както ти прецениш, че искаш да бъдеш.
Странното е че таки крехкост отвътре, която е изострена сенситивност към някои аспекти към света. И именно тази чувствителност, коят може да ни накара да се сринем, всъщност едната страна на монета, чиято втора страна е сила. Дълбока, постоянстваща както болката сила, с която се усмихваме на света, защото сме избрали да виждаме и другата му страна.
И макар да сме част от поток, който ни води към края ни. В този поток на времето можем да бъдем капчици, които обичат живота. Той е единственото, което имаме.
Но понеже животът не е нещо, което можеш “да имаш:, постоянно плащаме цената, за “да бъдем”.
Това е изборЪТ, който сам всеки прави към живота си.
Винаги, когато ида в парка виждам някаква случка. Веднъж детенце носи букет пъстри есенни листа, стиснати в малките си длани.
Друг път някое момиченце играе с баща си на футбол, топката самоволно идва при мен, но аз я връщам на играта им, и то винаги точно.))
Винаги, винаги виждам нещо, което ми прави впечатление и мисля за него после или просто оставя усещане в мен.
Имам чувството, че никой не вижда както мен. Дали съм права? Странно е да усещаш света по толкова много и различни начини.
Много съм разсеяна. Прекалено много, може би е защото искам да обърна внимание на всичко.. ;):-)
Вървя между дърветата и се вглеждам в падналите им листа.
Толкова са съвършени. Като кестените.
Стъпвам по тях, без да искам да го направя. А те са толкова много и красиви beautiful or ugly,they are both perfect,
intact or partially destroyed. They’re just perfect.
Like the hearts of all men. They are true.
Те са истински, такива каквито са.
Сънувах през нощта, че пиша песен за мечтите си. И точно преди да ме дръпнат в царството на сънищата, си визуализирах заглавието ” My dreams are for everything”, или на български ” Сънувам мечти всякакви”..
Mислех си, че са като всичките ми мечти, съвървения килим, в който обаче трябва да се въргаляш и да не спираш да се усмихваш, а не да ходиш по него. Но, ех.. хора. Не биха рабрали, че същността на лудостта ми е красива и ценна като самия живот.
Има едни специални моменти, в които чувствам, че съм проводник на енергия. Чувствам се като някакво малко съдче, което ако си отвори сетивата, енергията свободно минава през него.
В един друг ден, подпряла съм се аз на розовия крокодил и чета интересна за мен книга.
Вляво от мен едно момченце се е качило на прекрасните кубчета и държейки чадър се кани да скача. Момченцето заявява на дядо си: „Никога няма да скачам с парашут!”, с което ме връща назад седемнайсет години при мой спомен с дядо. Беше ме качил на най-високата от три неработещи чешмички в парка на Свободата и ме караше да скоча. Аз го гледам и му викам: „Не!”, той ми казва: „Аз пък си тръгвам тогава”. „Бъди мъжко момиче и скочи!”. На мен ми е на акъла да не му вярвам, казвам си – „Той е дядо, значи е нещо по характер като бабите. В такъв случай никога не би ме оставил”.
Да ама не, реалността си прави шега с мен. Викам го, но той не се връща. Гледам го как се отдалечава, става все по-малък и все по-малък. Обръща се веднъж два пъти, но само толкова, няма и бегли признаци да е променил намеренията си! Иска ми се да ревна, но скачам. Търча при него със скоростта на светлината, скачам му на врата и съм най-щастливото момиченце на света! Бях преодоляла себе си за първи път. Бях превъзмогнала стаха и бях „мъжкото момиче на дядо”. Предполагам, че ми казваше така, защото искаше да бъда по-смела. На брат ми пък ми даваше пари за всяка раничка, от която е текла кръв – 1лв. за малка раничка и 2лв. за голяма. Хаха. Невероятен човек !
Господинът ми по литература, тук би казал, че текста ми е разпилян. I’m not a teacher, I’m a dreamer. And maybe the best dream for the teacher is to teach the others how to dream..
И той наистина е такъв. Това са парченца
p a r t i c l e s : p a r t i c l e s , през които чувствам света. Но аз не искам да ги подреждам и не е от мързел дори. Начинът, по който светоусещам живота не е подреден, те са мигчета. Мигове, безценни като живота. Мисля, че ако те биха били структурирани, нямаше да са толкова ценни, защото нямаше да са спонтанни. А това е голяма част от чара на събитията.
I dream all kids of dreams.. Не се изчерпвам (светоусещането ми) само с тези на въображението, като прекрасните творби на Yerka, в моето съзнание ги има и тъмните и мрачни, хващащи те за гърлото тонове, при които дори нямаш сили да заплачеш, а би искал.. но ги има и светлинно-перестите форми на въображението. Има ги и двете. И едното е не по-малко от другото. Ето и един друг любим художник, който много дълго обичах. Мултимедийните решения и музиката към страницата му, винаги са ме грабрали, като бяла птица(не гълъб, щъркел или чайка,) която лети в мрак. Тези поляци са.. beyond description.. My favourite:Zdislav Beksinski
И докато човек не ги сглоби и двете в една картинка, колкото сълза, толкова и усмивка, колкото тъжна, толкова и щастлива .. не би могъл да ме разбере истински.
Can you feel me? То моето цялото е просто едно светоусещане.
Вчера гледах един филм, който бях гледала като дете. “The Devil’s own” Става дума за Ireland, IRA и хората. Филмът е тежък, и ми хареса въпреки всичките негативни мнения, които изчетох в нета.
Не искам да го разказвам, но много се ядосах вчера, когато бяха объркали последната реплика. Става дума за сцената, в която главния герой умира. Tя беше преведена като ” Ние с теб никога нямахме шанс”.
А оригиналната е: ” You and i, we never really had a choice”.
Отдавна не съм сядала, за да пиша. Може би трябваше, но все не намирах време, и винаги имах чувството, че буквичките са твърде стерилни, за да пресъздадат напълно живота. Но мисля, че си заслужава да разкажа за днес например (:
Бях в галерия ‘ Арт 36 ‘ на изложбата на Гълъб Гълъбов, и честно казано много ми хареса. Бях чула за нея в някакво предаване, докато минавах през стаите и се заслушах, което ме накара и да се загледам. Човекът е смел, много открит. Повече отколкото мисля, че на негово място бих била.
Лично аз се накефих, защото усещането от изложбата е на светлинни години от самоцелност.
Заговорихме се, и тя каза, че първоначално като е видяла рисунките му и се е притиснила. Попих я защо, макар че бях почти сигурна за отговора. И като започна да намира трудно думи и да се мръщи с многозначителен отговор, предположих:
- Темите ?
- Да. - рече тя.
Самият автор в интервюто беше казал, че има доста воайорски поглед към себе си, че прави тази изложба не за да има продължение, а за да приключи периода си на самоанализи.
през мен
Аз не се притесних, но не е съвсем същото като с нея, защото аз бях подготвена какво ще видя.
Стори ми се доста искрено, и се възхитих на смелостта на Гълъбов. Тя попита дали съм художничка (:За втори път ме питат, че рисувам - рисувам, но то моето е по-скоро художничка по душа.
На кратко, с няколко думи - възторгна ме, защото не зная дали аз бих имала смелостта да покажа толкова цялостно пред хора, които съвсем не ме познават.
Сутринта пък бях в музея на спорта на стадион “Васил Левски”, в общи линии е зала пълна с отличия, но на мен ми хареса. Даже ми се насълзиха очите по едно време, та пак си помислих каква лигла съм. Изглеждат само купи и медали, но какво да правя като имам склонност да се потапям в нещата. Като си затварях очите и чувах ръкопляскания (да такива са моите очи), представях си дните пред състезание, в които не спят, безкрайните тренировки, в които се влагаш целия, и погледите на кокурентите ти - те също са като теб, също искат да победят. Ти си съвсем малко по-добър от тях, кагато си във върхова форма. Значи трябва да си в такава (забравяш за почти всичко освен състезанието, и когато мине, ако не спечелиш ти е толкова трудно да повярваш, че съществува и друг свят.. някъде там.. навън. Изглежда така далечно, абстрактно). Но в музеите не се излагат положени усилия и достойна борба, а успехи.
Просто така стоят нещата.
Но аз мисля, че трябва да си припомняме постоянно, че целта трябва да е достойното извървяване на самия път на живота, не непременно постигане на резултат.
На път към вкъщи минах през един магазин за джунджурийки, на име “Птицата”. Казах на продавачката с усмивка, “Вие работите в магазин “Птицата”” , и двете се усмихнахме. Не устоях да не си взема нещо за спомен, и си купих едно магнитче за хладик с надпис ” Ако нямаш усмивка, ела. Ще ти дам една от моите.”
А сега отивам да гледам “duende” (:
Има дни , в които просто ми се ще да бъда на поне три места.
Цифричките не са подредждане по любимост, а по-скоро по поредност на гледане, но не винаги ;). Колкото по-нагоре са, толкова по-скоро съм ги гледала.
1. Sweet November
2. Beyond Borders
3. The Matrix I, II, III
4. Fight Club
5. Пианистът
6. Girl, Interrupted
7. Тhe Million Dollar Hotel
8. Faraway, so close!
9. GIA
10. Leon
11. The Devil’s own
12. Until the end of the world
13″What dreams may come to” - ”В какво се превръщат мечтите?”
14. BARAKA
15. “Coffee and cigarettes” с Alberto Begnini:)
16. “Into the wild”
17.“Ashes and Snow”
18. Edward Scissorhands
19. Requiem for a dream
20. Immortal Beloved
21. Modigliani
22. Foxfire
23. Момчето си отива
24. The Fountain
25. Arizona Dream
